Черното копие и сянката на Властелина [bg]

На Фолко нищо не му оставаше, освен мълчаливо да преглътне обидата. Проклетите гондорски високомерие и самоувереност! И така реагира Етчелион – най-разумният и разсъдлив от приближените на краля! Какво ли тогава ще каже самият господар, по думите на Атлис, откъснал се от земното?

Младите придворни се спогледаха и като по команда взеха да обсъждат изреченото от приятелите, като подлагаха на съмнение всяко твърдение от разказа им. За учудване на хобита, особено възмущение предизвика у тях Великия Орлангур.

- Приказки! – викаха те. – Как може от нищото да се зароди нещо? Откъде има такива сведения? Къде са гаранциите, че самият той не е слуга на Мрака?

На това изказване се възмутиха елфите. Тонът на беседата започна опасно да се повишава, но херцогът вдигна ръка, прекратявайки спора.

- Аз мисля, че вие безспорно трябва да изкажете своите предположения пред Негово Величество – каза Етчелион и дипломатично добави: – Всичко е в ръцете му. Ако получа заповедта му, опълченията ще започнат да се събират същия ден.

С кимване на главата херцогът освободи злощастните пратеници.

Единият от приближените му тръгна заедно с тях, за да се разпореди за почивката и обяда на гостите.

Пред изхода се мотаеше Атлис, който бе разпуснал своите хора, а самият бе останал, за да научи резултатите от пратеничеството. Той само хвърли един поглед върху лицата на пътниците и с досада разкърши рамене.

Когато те се настаниха в определените за тях покои на двореца и вратите се затвориха зад слугите, Атлис се хвърли към тях с въпроси.

- Той не ми повярва – през зъби каза хобитът. – О, велики Манве Сулимо, защо ме лиши от дара на красноречието!

- Ти беше красноречив като дузина Сарумани – измърмори Торин, – но всичко това бе напразно. Не вярват, защото не искат да вярват!

- Не бързайте да съдите херцога – застъпи се за Етчелион Атлис. – Истинските му мисли не знае и собствената му възглавница. Дочакайте приема при краля!

- Колко време ще се наложи да чакаме? – озъби се Дребосъка. – Ден? Месец? Година?

Атлис премълча.

- Но това е безумие – да загърбваш такава заплаха! – удари юмрук в дланта си хобитът.

- Не знам какво би могло да ги убеди – поклати глава Беарнас. – Ние действително нямаме никакви доказателства...

- Подобни неща се доказват само като се разгледа съвкупността на забелязани по-рано признаци, които пасват на нарисуваната от допуснатото им обяснение картина – възрази му Маелнор. – Ние нямаме и не можем да имаме нищо подобно. Ако гондорските разузнавачи са бездействали, или ако техните донесения са засядали неизвестно къде...

- Какво да спорим! – раздразнено махна с ръка Торин. – Аз мисля да почакаме няколко дни... и ако нищо не се случи, ще тръгнем на север. Ще направим малък завой – ще минем през Лориен, ще известим Дори Славния в Мория, за да бъдат готови там. А после на изток към Дол-Гулдур – добре че не е далеч и пътят ни е известен.