Черното копие и сянката на Властелина [bg]

- Да, той ще се появи там или преди началото, или когато всичко свърши... с победа или поражение. В първия случай, за да направи господството си над Средната земя окончателно, във втория – за да събере нови сили и да продължи войната.

- Проклятие! – скръцна със зъби Торин. – Ние седим тук вместо да плаваме нагоре по Андуин! А Олмер може би вече е близо до Мраколес!

- Вместо да стоим, дайте по-добре да вечеряме – протегна се към наредените ястия Дребосъка.

Останалите мълчаливо последваха съвета му. След известно време отново се появи слугата, който се осведоми нямат ли господата някакви желания. Такива се намериха. Елфите пожелаха да разгледат града, джуджетата искаха да посетят оръжейния пазар и викаха със себе си хобита, но Фолко отрицателно поклати глава.

- Аз бих искал да се поклоня на гроба на Великия Крал – тихо каза той, – и да видя мястото на последния покой на Перегрин Тук, Воин на Гондор, положил клетва пред Наместника Денетор, и на Мериадок Брендибек, Рицар на Рохан...

Слугата се поклони, гледайки с уважение хобита.

- Твоето желание, почтени, ще бъде изпълнено. Следвай ме.

Те вървяха по същия път, по който е бил носен бездиханния Фарамир в деня на Пеленорската битка.

Мълчалива улица, улицата на кралските гробници ето ги и стоящите заедно три саркофага, а в тях три фигури със скръстени на гърдите ръце: Перегрин Мериадок и Великият крал Арагорн, Елесар Елфически...

Слугата се отдалечи, като остави хобита насаме с мъртвите. Те изглеждаха като спящи – телата им не бяха докоснати от тление. Хобитът дълго гледа насеченото от бръчки лице на своя предшественик, чиято ръка прекъсна нишката на живота на Краля-Призрак, страшното наследство на когото, продължаваше да живее и сега вече потомъкът на великия Мериадок се готвеше да застане лице в лице с него.

- Те мислеха, че Злото е изчезнало навеки – прошепна хобитът. – Ала аз знам, че това е невъзможно. Те постигнаха всичко, което можаха. И си отидоха...

Фолко се обърна и закрачи обратно – в света на живите.

Мина безпокойна нощ. Хобитът се въртеше, без да е в състояние да заспи. Вечерта той се опитваше мислено да поговори с Гандалф – и като не успя, извади пръстена на Форве и се съсредоточи върху магическия камък.

И отново лека-полека изчезна, угасна, скри се в перлено-сивите сенки заобикалящият го свят, разтвориха се стените, пред мисления поглед на хобита се мярнаха ниви, постройки, окосени ливади, къщи... премина и изчезна ивицата на величествения Андуин. Погледът на Фолко отиваше все по на изток. Показаха се мрачните грамади на Пепелявите планини, зад него остана Моранон. Заниза се мрачната равнина на Дагорлад. Хобитът нетърпеливо чакаше кога най-после ще се появи самият принц, но вместо него видя сбор от тъмни сенки на опожарената от Сауроновото племе земя. Той неволно трепна, вгледа се – и стисна зъби.