Драконите на сломеното слънце [bg]

Младият войн отново погледна към мрачните мистици. После премести очи върху Медан:

— Какво искате от мен, милорд? — попита тихо.

— Ще поддържате историята за засадата на елфите, която вече им разказах. В замяна на героичните ви действия, ще ви направя свой ординарец. Нуждая се от някой, на когото мога да имам доверие — прибави с кисело изражение. — Вярвам, че животът на Кралицата-майка е поставен в опасност. Правя каквото мога, за да я защитя, но вероятно ще се окаже недостатъчно. Трябва ми помощник, който изпитва същите чувства към нея, както и аз.

— И все пак, милорд — изрече напълно изгубен в тази нова насока на събитията Джерард, — вие я шпионирате.

— Заради нейната собствена безопасност — отвърна Медан. — Повярвайте ми, никак не е забавно.

Младият рицар поклати глава и отново вдигна глава към наместника.

— Милорд, ето моя отговор. Моля, извадете меча си и ме убийте още тук, в леглото. Не мога да ви окажа съпротива, но предварително ви прощавам престъплението. Смъртта ми ще разреши всичките ни проблеми.

Мрачното лице на Медан омекна в неочаквана усмивка:

— Може би не всички, както очевидно смятате. Естествено, не мога да приема предложението. С течение на годините съм развил нещо като симпатия към вас, соламнийците. Признавам, че не бих пропуснал сражението, което се разигра в онази гора и за всичките скъпоценности на Квалинести! Повечето рицари, които познавам, биха хвърлили мечовете си, за да си плюят на петите. — Лицето му отново се смрачи. Той заговори с горчивина: — Славните дни на нашия Орден отдавна са в миналото. Някога ни водеше човек на честта и куража. Мъжът, чиито родители бяха един драконов повелител и Зебойм, Богинята на морето. А кой ни води днес? — Устните му се извиха презрително. — Някакъв счетоводител. Човек, който носи кесия с пари вместо меч. Онези, които той превръща в рицари сега, не заслужават честта с храброст или славни дела, а купуват титлата си за точно определени суми.

Младият рицар си помисли за собствения си баща и усети как лицето му пламва. Самият Джерард не беше попаднал по този начин в Рицарския орден — поне това трябваше да се признае. Но баща му бе направил всичко възможно да го носят на ръце през по-голямата част от службата му.

— И при соламнийците не е по-различно — измърмори и сведе глава, изправяйки някаква гънка по пропитите си с пот завивки.

— Наистина? Съжалявам да го чуя — каза Медан и наистина звучеше ужасно разочарован. — Може би в тези сетни дни битките отново ще започнат да се провеждат между хора, избрали достойнството, а не нечия страна. Поне се надявам — добави тихо. — В противен случай всички сме загубени.