Хари Потър и огненият бокал
- Автор: Роулинг Джоан Кэтлинг
- Серия: Хари Потър #4
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт България
- ISBN: 954-446-621-5
- Переводчик: Мариана Екимова-Мелнишка
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Хари Потър и огненият бокал». Краткое содержание книги:
Пет минути по-късно започнаха да се пълнят и трибуните. Въздухът загъмжа от развълнувани гласове и тропот, когато стотиците ученици се отправиха към местата си. По ясното тъмносиньо небе се появиха първите звезди. Хагрид, професор Муди, професор Макгонъгол и професор Флитуик крачеха към стадиона, където вече бяха Багман и участниците. На шапките им блестяха големи червени и светещи звезди. Само Хагрид бе закачил звездата си на гърба на палтото си от къртичи кожи.
— Ние ще обикаляме от външната страна на лабиринта — каза професор Макгонъгол на състезателите. — Ако някой изпадне в затруднение и иска да бъде спасен, да изпрати във въздуха червени искри и някой от нас ще дойде да му помогне. Ясно ли е?
Състезателите кимнаха.
— Тръгвайте тогава — бодро рече Багман на четиримата патрулиращи.
— Успех, Хари! — прошепна Хагрид и преподавателите се разпръснаха в различни посоки, за да заемат позиции около лабиринта.
Багман насочи магическата пръчка към гърлото си, промълви „Сонорус!“ да усили гласа си и скоро той проехтя над трибуните.
— Дами и господа, третото и последно изпитание от Тримагическия турнир ще започне всеки момент. Ще ви припомня досегашното класиране по точки на участниците. С по осемдесет и пет точки водят господин Седрик Дигъри и господин Хари Потър, и двамата от училище „Хогуортс“!
Възгласите и аплодисментите подплашиха птиците от Забранената гора, които излетяха към потъмнялото небе.
— На второ място с осемдесет точки е господин Виктор Крум от института „Дурмщранг“! — Последваха нови аплодисменти. — А на трето място е госпожица Фльор Делакор от академията „Бобатон“!
Хари забеляза някъде по средата в публиката госпожа Уизли, Бил, Рон и Хърмаяни, които любезно ръкопляскаха на Фльор. Той им махна и те помахаха в отговор, широко усмихнати.
— И така… след сигнал от свирката ми… Хари и Седрик! — обяви Багман. — Три, две, едно…
Той свирна кратко и двамата се втурнаха в лабиринта.
Оградните стени от жив плет хвърляха черни сенки през алеята. Дали защото бяха толкова избуяли и гъсти, или защото бяха омагьосани, те заглушиха виковете на тълпата още щом двете момчета се озоваха между тях. Хари се почувства почти като под вода. Той измъкна пръчката си, прошепна „Лумос!“ и чу, че Седрик зад него прави същото.
След около петдесет метра стигнаха до разклонение и се спогледаха.
— До скоро! — каза Хари и тръгна наляво, а Седрик пое надясно.
Свирката на Багман прозвуча за втори път — и Крум бе влязъл в лабиринта. Хари ускори крачка. Алеята, която бе избрал, изглеждаше пуста. Той зави надясно и забърза, вдигнал пръчката високо над главата си, взирайки се колкото може по-надалеч. Все още нищо не виждаше.
Изсвирването на Багман се чу в далечината за трети път. Вече всички участници бяха в лабиринта.
Хари непрекъснато се оглеждаше. Обзе го познатото чувство, че някой го наблюдава. Лабиринтът ставаше все по-тъмен с всяка следваща минута, докато небето над главите им почти почерня. Тогава стигна до второ разклонение.
— Насочи ме! — прошепна той на магическата си пръчка, като я постави в легнало положение на дланта си.
Пръчката се завъртя веднъж и посочи надясно към плътния плет. Значи натам бе север, а той знаеше, че трябва да върви на северозапад, за да стигне до центъра на лабиринта. Най-добре беше да тръгне по лявата алея и при първа възможност да свие вдясно.
И по-нататък алеята бе пуста, а и след като сви по първия завой вдясно, Хари пак не попадна на никакви препятствия. Без да разбира защо, липсата на препятствия за преодоляване го изнервяше все повече. Трябваше да е срещнал поне едно досега. Имаше чувството, че лабиринтът го подмамва с фалшиво чувство на сигурност. Изведнъж чу движение точно зад себе си. Насочи пръчката, готов да напада, но лъчът попадна върху Седрик, който току-що се бе появил от една алея вдясно. Той целият трепереше, а единият ръкав на мантията му димеше.
— Огнеметите на Хагрид! — процеди той през зъби. — Станали са грамадни… едва им се изплъзнах!
След това поклати глава и отново изчезна в мрака по друга алея. За да не се срещне с огнеметите, Хари гледаше да се отдалечи колкото може повече. Зави зад един ъгъл и видя…
Един диментор се плъзгаше към него. Висок почти четири метра, с лице, покрито от качулката, с протегнати напред полуразложени ръце, той се приближаваше опипом. Хари вече чуваше гъргорещото му дишане и усети как го полазват студени тръпки, но знаеше какво трябва да направи…
Представи си най-хубавото нещо, за което можеше да се сети, насочи цялата си енергия към мисълта как ще излезе от лабиринта и ще празнува с Рон и Хърмаяни, вдигна пръчката си и извика: