Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— Искам да се отегча толкова много, че да умра — рече Лоренца.

Балзамо се усмихна или по-скоро се опита да се усмихне.

— Вие сте луда! — каза той. — Знаете много добре, че няма да умрете, докато аз съм тук.

— О! — провикна се Лоренца. — Няма да можете да ме спасите, ако някой ден ме намерите обесена на решетката на прозореца с шала.

Балзамо настръхна. Той погледна Лоренца и каза заплашително:

— Не! Права сте, Лоренца. В един такъв ден аз няма да ви спася, но ще ви възкреся.

Лоренца нададе вик на ужас. Тя познаваше безграничните му възможности и повярва на заплахата му. Балзамо беше спасен.

Докато тя наново потъваше в отчаяние от нещо, което не беше предвидила, а разсъдъкът й съзнаваше, че няма изход от тези мъки, звънецът, разклатен от ръката на Фриц, отекна в ушите на Балзамо.

— Куриер — промълви Балзамо.

След малко се чу още едно кратко иззвъняване.

— При това бърз — добави той.

— А! — каза Лоренца. — Това означава, че ще ме оставите сама.

Балзамо отново взе ръката й и я целуна, без тя да даде признаци на живот. После тръгна към камината. Лоренца веднага излезе от вцепенението си и жадно впи очи в него.

— О! — промълви той. — Искаш да разбереш откъде ще изляза, за да се промъкнеш някой ден след мен, за да избягаш, както ме заплаши. Ето защо си нащрек и ме следиш с поглед.

Балзамо прокара ръка по челото си като човек, който налага нещо на самия себе си насила. После протегна същата тази ръка към младата жена и й хвърли остър като стрела поглед. Накрая направи още един рязък жест с ръка към гърдите и очите й и произнесе със заповеднически глас:

— Спете!

Балзамо се доближи до нея и като видя колко е красива, я целуна по челото. Тогава лицето й се проясни.

Балзамо се вгледа за миг в нея. Приличаше на човек, който не може да прекрати съзерцанието си, но тъй като звънецът нетърпеливо отекна отново, той се спусна към камината, натисна пружината и изчезна зад цветята.

Фриц го очакваше в салона заедно с един човек, облечен в дрехи на куриер и обут във високи ботуши с дълги шпори.

Ръката на пратеника веднага докосна гърдите му и той очерта с нея нов знак, който не би означавал нищо за страничен човек, защото наподобяваше движение, целящо да закопчее някое копче. След този последен знак господарят на дома показа един пръстен на ръката си. Пред този страшен символ пратеникът падна на коляно.

— С какво се занимаваш?

— Аз съм куриер и служа на госпожа Дьо Грамон.

— А кой те настани на работа при нея?

— Великия копт.

— Каква заповед получи при приемането на тази длъжност?

— Да нямам никакви тайни от господаря.

— Къде отиваш?

— Във Версай.

— Какво носиш там?

— Писмо.

— До кого?

— До министъра.

— Дай го.

Куриерът подаде на Балзамо писмо, което току-що беше извадил от окачената на рамото му кожена торба.

— Трябва да изчакам? — попита той.

— Да.

— Тогава ще чакам.

— Фриц!

Германецът влезе.

— Скрий Себастиан в канцеларията.