Жозеф Балзамо — бунтът на масоните
- Автор: Дюма Александр
- Серия: memoires d’un medecin #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвия Колева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Жозеф Балзамо — бунтът на масоните». Краткое содержание книги:
— Познавате ли го? — попита принцът.
— Не. И вие го смятате за магьосник?
— О, дори смятам, че струва колкото двама магьосници.
— По какъв повод се срещнахте с него?
Кардиналът се поколеба.
— Исках да науча съдбата си от него. Всъщност той ми разказа истории от отвъдния свят.
— Няма ли той друго име освен граф Дьо Феникс?
— Чух че го наричат още…
— Кажете, монсеньор! — възкликна графинята нетърпеливо.
— Жозеф Балзамо, госпожо.
Графинята сплете ръце и погледна Ришельо, а Ришельо си почеса върха на носа и също я погледна.
— Толкова ли е черен дяволът? — попита внезапно госпожа Дю Бари.
— Дяволът ли? Но аз не съм го виждал, графиньо.
— Каквото и да говорите, принце, — продължи госпожа Дю Бари, — признайте, че в тези неща малко или много е замесен дяволът.
— По дяволите, така е.
— Няма ли и вие да поискате от този магьосник да ви направи хороскоп, графиньо? — попита Ришельо.
— Умирам от желание за това, признавам.
— Обърнете се към него, госпожо.
— Но къде би могло да стане това? — попита графинята, като се надяваше, че кардиналът ще й даде адреса, който тя търсеше.
— Е, Бога ми, почакайте малко… не… да… не. Беше в Маре, почти на ъгъла на улицата. Улица „Сен Франсоа“, „Сент Анастаз“… беше име на някакъв светец. О, напротив, кълна се в честта си, че светците познавам дори твърде малко. Почакайте, този глупак, моят лакей, би трябвало да знае.
— Ах, чудесно? Ние го взехме с нас и той е отзад. Спрете, Шампан, спрете.
Херцогът дръпна едно въженце. Кочияшът спря внезапно бързите тръпнещи коне.
— Олив, там ли си, нещастнико? — каза кардиналът.
— Да, монсеньор.
— Къде точно ходихме в Маре една вечер?
Лакеят беше чул прекрасно целия разговор, но не показа, че знае защо му задават този въпрос.
— Улица „Сен Клод“, монсеньор.
— Клод, така беше! — провикна се кардиналът. — Ами да, нали се бях обзаложил с вас, че става дума за име на светец!
— Улица „Сен Клод“! — повтори графинята, като хвърли на Ришельо красноречив поглед, толкова явен, че маршалът, който винаги се страхуваше да не разберат тайните му, особено когато се отнасяше за заговор, прекъсна госпожа Дю Бари:
— Графиньо! Кралят!
— Къде?
— Ей там!
— Кралят, кралят! — провикна се графинята. — Завий наляво, Шампан, завий наляво, за да не ни види Негово величество.
— Защо, графиньо? — попита уплашеният кардинал. — Аз смятах, че ще ме отведете при краля!
— О, вярно, че вие искахте да видите Негово величество!
— Аз съм тук само по тази причина, графиньо.
— Е, добре! Ще ви закарат при него.
— Ами вие? Какво ще правите вие двамата?
— Ние ли? Ние ще останем тук.
Шампан спря рязко.
— Шампан, ние слизаме, а вие отведете Негово високопреосвещенство при краля!
— Ами вие самата, госпожо? Къде ще отидете? — попита той.
— Ей там, край дъбовете.
— Кралят ще ви потърси.
— Толкова по-добре.
Госпожа Дю Бари не си губеше времето. Тя хвана ръката на херцога и го задържа към сечището.
— Разбирате ли — попита тя, — че сам Бог ни изпрати скъпия кардинал? За да ни даде възможност да тръгнем по следите на нашия човек.
— Значи отиваме при него? Ще ви разкажа нещо… И така, бях във Виена, по времето на моето посланичество там. Една вечер под светлината на един уличен фенер ме раниха с шпага, пронизаха ме през цялото тяло. Шпагата принадлежеше на измамен съпруг, най-гибелното нещо на света. Аз паднах. Прибраха тялото ми, аз бях мъртъв.
— Как така бяхте мъртъв?
— Честна дума, или поне малко оставаше да умра. В това време мина един магьосник и попита кой е мъжът, когото носят да погребат. Казаха му името ми. Тогава той спря носилката, изсипа три капки от една течност върху раната ми и три капки в устата ми. Кръвта спря, аз започнах отново да дишам, очите ми се отвориха. Бях спасен…
— Това е Божие чудо, херцог.
— Съмнявам се, освен ако не е открил еликсира на живота.
— Може би, маршале. Нима вярвате в тези неща?
— Вярвам във всичко.
— А как се казваше?
— Носеше чудновато гръцко име — Алтотас.
— О, какво ужасно име, маршале!
— Нали, графиньо?
— Херцог, ето, че каретата се връща.
— Чудесно!
— И отиваме в Париж?
— В Париж.
— На улица „Сен Клод“?
— Щом така желаете… Ами кралят, който ви очаква…
— Ето това определи решението ми, херцог, ако допуснем, че преди малко съм се колебала. Той ме съсипа, негов ред е да се гневи! Твой ред е да беснееш, кралю!
— Но ще помислят, че сте се загубили или че са ви отвлекли.
— Тогава толкова по-добре, още повече че са ме видели с вас, херцог.
— Вижте, графиньо, аз също ще бъда напълно откровен — страхувам се.