Жозеф Балзамо — бунтът на масоните

— О, той препуска с всички сили и често поглежда часовника си.

— Какво виждате пред коня?

— Дълга алея, прекрасни сгради, някакъв голям град. Пратеникът пришпорва силно коня, животното е обляно в пот, подкованите му копита така чаткат по паважа, че минувачите се обръщат. Сега потъва в една дълга стръмна улица. Сега завива надясно и кара коня си да намали хода. Спира пред някаква голяма къща.

— Сега трябва да го следвате много внимателно, чувате ли ме?

Чу се въздишка.

— О, разбирам. Вие сте уморена. Нека тази умора изчезне. Аз искам това.

— Благодаря ви.

— Следите ли още куриера?

— Почакайте… О, да. Той се изкачва по огромно каменно стълбище. Пред него върви лакей, облечен в златисто-синя ливрея. Сега той преминава през огромни салони, целите в позлата. Стига до ярко осветен кабинет. Лакеят отваря вратата на кабинета и се оттегля.

— Какво виждате вътре?

— Куриерът се покланя.

— На кого?

— Не го виждам… А! Мъжът се обръща.

— Как изглежда?

— Жив поглед, неправилни черти, хубави зъби.

— На колко години е?

— Между петдесет и петдесет и осем.

— Херцогът! — подсказа графинята на маршала.

Маршалът направи знак с глава, който сякаш казваше: „Да, той е, но… слушайте.“

— А какво става сега? — попита Балзамо.

— Куриерът — поде послушно гласът — подава на херцога писмо, което вади от висяща зад гърба му кожена торба. Херцогът го разпечатва и чете с внимание.

— Ами после?

— Той взема перо и хартия. Пише.

— Той пише! — прошепна Ришельо. — О, по дяволите! Ако можехме да разберем какво пише?! Би било чудесно.

— Кажете ми какво пише?

— Почеркът е лош, дребен, накъсан.

— Прочетете какво пише. Аз го искам.

Графинята и Ришельо затаиха дъх.

— Сестро, успокойте се — чу се отново гласът, — имаше криза, вярно е, тя беше жестока, и това е вярно, но отмина. Чакам утрешния ден с нетърпение, защото утре е моят ред да настъпя, така поне разчитам и всичко ме кара да вярвам, че ще успея — при това решително. Новината за Руан е добра, както и вестта за милорд Х… добри са и фишеците. Утре, след работната ми среща с краля, ще добавя към писмото си послепис и ще ви го изпратя по същия куриер.

Балзамо бе протегнал лявата си ръка напред и сякаш изтръгваше с мъка всяка дума на гласа. В същото време с дясната си ръка той записваше бързо думите, които господин Дьо Шоазьол пишеше във версайския си кабинет.

— Какво прави херцогът сега?

— Сгъва на две писмото, което досега писа. После го сгъва на още две. Сега вади от левия джоб на дрехата си малък червен портфейл и слага листа вътре.

— Чувате ли? — обърна се Балзамо към вцепенената от изненада графиня.

— Ето, че херцогът освобождава куриера. Говори му нещо…

— Какво му казва?

— Чух само края на изречението. В един часа, до решетъчната ограда на Трианон. Куриерът се покланя и излиза.

— Точно така — заяви Ришельо. — Той възнамерява да се види с куриера след работната си среща, както написа в писмото.

Балзамо направи знак с ръка, с който призоваваше към мълчание.