Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
Човекът, който досега не се намесваше, стана и спокойно се приближи към тях.
— Ако мога да помогна, ефрейторе — каза той и протегна ръка.
Ефрейторът му подаде документа и мъжът го прочете на глас:
— Да се знае, потвърдено с моята ръка и печат, че Ерик фон Даркмоор се е заклел да ми служи… — очите му пробягаха до края на документа. — Има много канцеларски подробности, ефрейторе. Важното е, че току-що се опита да арестуваш воин от личната охрана на принц Николас. Според написаното в документа, той е ефрейтор като теб.
— Наистина? — Очите на седналия мъж се разшириха.
— Да, този документ е подписан не само от Дворцовия съдия на Крондор, но и от самия принц.
— Наистина? — попита пак ефрейторът и бавно се изправи.
— Наистина — отвърна непознатият. — И по начина, по който ти отне меча, мисля, че има сериозни основания да бъде в личната охрана на принца.
Ефрейторът бавно си разтри китката.
— Да, може би. — Очите му се присвиха. — Но не сме чули нищо за това и последния път, когато бе споменато името на Ерик, се чу, че бил обесен заради убийството на младия барон.
— Принцът ни помилва — въздъхна Ерик.
— Така казваш ти — отвърна ефрейторът. — Но мисля бързо да отидем с моите хора до Даркмоор и да разберем какво ще каже по въпроса лорд Манфред.
Прибра меча си и махна на хората си да тръгват. Един от тях поклати глава недоволно заради пропуснатата топла вечеря, а другият погледна през рамо Ерик и Ру, докато помагаше на приятеля си да се вдигне от пода.
Мъжът още беше замаян.
— Тръгваме ли? Ядохме ли? Вече се е съмнало, така ли?
— Млъквай, Блюи — каза другият. — Малко дъждец ще те освести, бързо при това.
Войниците напуснаха хана, Ерик се обърна към странника и каза:
— Благодаря ви.
— Ако не им го бях прочел, щеше да го направи ханджията или някой друг — повдигна рамене мъжът.
— Аз съм Ерик фон Даркмоор — каза младежът.
— Дънкан Ейвъри. — Мъжът стисна протегнатата му ръка.
Очите на Ру се разшириха.
— Братовчедът Дънкан?
Очите на мъжа, който се бе представил с фамилното име Ейвъри, се присвиха, докато разглеждаше дребния младеж. След момент той каза:
— Рупърт?
След секунда вече се смееха високо и мъжът, който Ру бе нарекъл братовчед, го тупаше по гърба.
— Не съм те виждал, откакто беше попова лъжичка, младежо. — Широка усмивка смекчи чертите му.
Ерик гледаше ту единия, ту другия, но не можеше да открие и най-малка прилика. Докато Ру беше нисък, жилест и определено непривлекателен, Дънкан Ейвъри беше висок, елегантен, с широки рамене и симпатичен. Нещо повече, беше облечен по модата, с изключение на меча, който очевидно бе доста използуван и добре поддържан. Имаше тънък мустак, но иначе беше гладко избръснат и косата му висеше, подрязана до раменете и може би леко накъдрена.
Дънкан дръпна един стол и кимна на момичето да му донесе храната и каната с вино.
— Не знаех, че имаш братовчед, Ру — обади се Ерик.
— Разбира се, че знаеш. — Очите на Ру се свиха.
— Исках да кажа, знаех за роднините ти в Саладор, — продължи Ерик, като подмина забележката на приятеля си — и на други места на изток, но никога не си ми споменавал за този господин.
Дънкан благодари на девойката за виното и й намигна, което я накара да се отдалечи с хихикане. После каза:
— Поразен съм, Рупърт. Твоят млад приятел твърди, че никога не си споменавал за мен?
— Не бяхме много близки, Дънкан — отвърна Ру и се облегна назад. — Колко пъти съм те виждал? Може би три пъти в живота си?
— Нещо такова — засмя се мъжът. — Опитвах се да уча каруцарския занаят като момче — каза той на Ерик. — Пътувах с бащата на Ру от Рейвънсбърг до Малаково средище — точно там ги оставих. Тогава Ру беше не повече от петгодишен. — Лицето му помрачня. — Само тогава можах да видя майка му.
— Кога за последен път сме се виждали? — попита Ру.
— Не мога да си спомня точно. — Дънкан потърка брадичката си. — Помня само, че край фонтана имаше едно прекрасно момиче: тънко кръстче, широк ханш и обли гърди, приятно държане… коя беше тя?
— Гуен — отвърна Ру. — И това трябва да е било преди четири или пет години. — Ру посочи с вилицата си към Дънкан. — Ти й беше първият. — После се усмихна. — Мнозина от местните момчета ти дължат благодарности; ти събуди… известен ентусиазъм у Гуен, който оценяваме.
— Не съм един от вас — разсмя се Ерик.
— Може би си единственият в Рейвънсбърг — вдигна рамене приятелят му.
— Каква ви е роднинската връзка? — запита Ерик.
— Баща ми е братовчед на бащата на Ру — каза Дънкан. — И нито един от тези достойни господа не ми е бил от голяма полза, Ерик.