Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Имаме, сър. Рейвънсбърг е наблизо — минавате следващия град, после още един и сте там.
— Значи сме във Вилхелмсбърг — каза Ру.
— Да — отвърна ханджията. — Познавате ли района?
— Ние сме от Рейвънсбърг — отвърна Ерик. — Известно време не бяхме тук и в тъмнината не разбрахме в кой град влизаме.
— Донеси ни вино — подхвърли Ру. — От най-качественото.
Ако не изключителна, храната беше вкусна, а виното — по-добро от очакваното; вкусът му бе познат на двамата приятели. Беше обикновено вино от Рейвънсбърг, но сравнено с това, което бяха пили през изминалата година и нещо, им се струваше като бутилка, предназначена за кралската маса. И двамата изпаднаха в приятно настроение и започнаха да обсъждат прибирането си на следващия ден.
Ру не можеше да каже нещо много за миналото си; семейството му се състоеше само от баща му, Том Ейвъри, пиян каруцар, дал на Ру единствено побоища и умението да управлява товарна каруца. Ру беше много по-заинтересуван да се срещне с някои дребни търговци на вино, които познаваше, и да уреди това, което се надяваше да бъде начало на кариерата му.
За Ерик това беше завръщане към изгубените детски мечти и при майка му, ковачницата и семейството му. Години наред беше чиракувал при стария ковач Тиндал, а след смъртта му — около година при Натан, човека, който най-много се приближаваше до представата му за баща. Но животът му се бе развил по свой начин и нищо не изглеждаше така, както си го бе представял преди, като момче в Рейвънсбърг.
— За какво се замисли? — попита Ру. — Само мълчиш.
— Няма да ми дърпаш ушите за това, нали? — отвърна Ерик с усмивка. — Мислех си за вкъщи и за живота преди.
Не искаше да изрече преди кое, но Ру го разбираше — преди сбиването между Ерик и природения му брат Стефан, завършила с това, че Ру заби камата си в гърдите на Стефан, докато Ерик го държеше. След това бяха избягали от Рейвънсбърг и оттогава не бяха виждали нито старите си приятели, нито семействата си.
— Чудя се дали някой им е казал, че сме живи — каза Ру.
— Ако не са — засмя се Ерик, — пристигането ни утре ще бъде хубава изненада.
Вратата се отвори и поривът на вятъра накара двамата младежи да се обърнат. Четирима войници в униформи на баронството влязоха шумно, като проклинаха мръсното време.
— Ханджия! — викна ефрейторът, докато смъкваше подгизналия си от дъжда сив плащ. — Гореща храна и греяно вино с подправки! — Огледа се, видя Ерик и Ру и се ококори.
— Фон Даркмоор! — възкликна той. Другите трима извърнаха глави — несигурни защо ефрейторът им бе изрекъл името на барона, но разтревожени от тона му.
Ерик и Ру се изправиха. Двамата търговци станаха от креслата си пред камината и се долепиха до стената. Единственият друг присъстващ в кръчмата, човекът с меча, гледаше с интерес, но не се помръдна.
Ефрейторът извади меча си, Ру също, но Ерик му кимна да го върне в ножницата си.
— Не искаме неприятности, ефрейторе — каза той.
— Чухме, че сте обесени — каза ефрейторът. — Не знам как ти и твоят хитър приятел сте избягали, но скоро ще уредим нещата. Хванете ги.
— Чакайте малко — каза Ру.
Мъжете се нахвърлиха върху тях, но Ерик и Ру бяха по-бързи и първите двама войници, които скочиха към тях, бяха проснати на пода. Двамата търговци се промъкнаха покрай стената и се изнизаха гологлави и без връхни дрехи на дъжда. Мъжът, който седеше на масата, се засмя и викна:
— Браво!
Ефрейторът замахна с меча си, но Ерик го сграбчи за китката преди онзи да може да реагира. Ерик бе много силен и бе специално обучен в ръкопашна борба — желязната му хватка измъкна меча от пръстите на ефрейтора, който зина от болка.
Ру замахна отсечено с ръка и нанесе саблен удар под брадичката на другия войник, който се строполи до останалите като повален с чук.
— Спрете! — изкомандва Ерик с глас, който беше отработил като ефрейтор на Робер дьо Лунвил по време на завръщането им от Новиндус. Двамата войници, които бавно се надигаха, се поколебаха, но Ерик отново изкрещя командата: — Мирно, дяволите ви взели!
Пусна китката на ефрейтора, изрита меча му настрани и разпери ръце, за да покаже, че няма оръжие.
— Имам документи. — Той бавно бръкна под куртката си, извади листа, даден му предния ден от службата на Дворцовия съдия в Крондор, и го подаде на ефрейтора.
— Има печат от Крондор в долния край — промърмори той, като се взираше дълго в документа. Все още седеше на пода. После наведе очи и каза: — Не знам да чета.