Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Герасимов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Кралицата на мрака. Възходът на търговеца принц». Краткое содержание книги:
— Намирате се — добави той — в сърцето на един от най-значителните търговски центрове в Кралството и несъмнено най-важният в Западните владения, на който съперничат само онези в Риланон, Кеш или Квег.
— Как може да се стане посредник? — попита Ру.
— Първо имате нужда от средства — каза правникът на любознателния младеж. — Голяма сума пари. Точно затова има толкова много синдикати — защото цената на сделките е много висока, независимо дали са сключени тук, в „Барет“, или някъде другаде.
— А как може да започне човек — продължи да разпитва Ру. — Разполагам с известна сума, но не съм сигурен дали да я вложа тук, или да се опитам да започна търговия сам.
— Никое сдружение не приема вложител без сериозна причина — каза Лендер, сръбна от кафето си и продължи: — С годините е изграден сложен правилник. Благородници често идват в „Барет“, за да вложат богатства или да вземат заеми, затова интересите на тези тук, на обикновените граждани, трябва да бъдат добре защитени. Така че за да се присъедини човек към някое от сдруженията, са необходими много пари — макар и не толкова, колкото да се започне като индивидуален посредник — а и човек все пак се нуждае от спонсор.
— Какво е това? — попита Ру.
— Някой, който вече е член на „Барет“ или има тесни връзки с хората, които ще гласуват приемането. Човек може да има капитал, но трябва и някой да го представи.
— Може ли да направите това? — попита Ру, очевидно запален.
— Не — отвърна Лендер с малко тъжна усмивка. — С всичкото ми влияние и положението, което заемам, тук съм само гост. Моят офис е тук от близо двайсет и пет години, но само защото представям близо трийсетина различни посредници и синдикати и никога не съм влагал и петак от капитала си срещу оферта за някакво рисковано начинание.
— Какво е оферта? — попита Ерик.
— Има много въпроси, но времето е недостатъчно, млади фон Даркмоор — вдигна ръка Лендер. После махна на един от неотлъчно присъствуващите келнери. — В моя личен бокс ще намериш дълга синя чантичка от кадифе. Моля те, донеси я тук. — После се обърна към Ерик и Ру. — Радвам се, че прекарах приятно с вас, но времето не ми позволява да говоря безкрайно за бизнеса си.
— Смятам да стана посредник — каза Ру.
— Наистина ли? — попита Лендер и лицето му светна от възбуда. Не изглеждаше да се подиграва, но видът му очевидно показваше, че му е забавно. — Какво е начинанието, което ще обсъждаме?
— Това е план — наведе се Ру напред. — Ще отнеме дълго време, за да ви го разкажа, съжалявам.
Лендер се засмя, а Ерик почервеня пред наглостта на приятеля си.
— Добре казано — вметна Лендер.
— Освен това — допълни Ру — държа много на дискретността.
— Често е така — съгласи се Лендер, докато келнерът се връщаше с поисканата вещ. Юристът отвори кадифената чанта и измъкна една кама — майсторски изработено оръжие с кания, украсена със слонова кост и с малък рубин, покрита със злато на върха. Той я подаде на Ерик. — Това беше другата част от завещанието на баща ти.
Ерик взе камата и я измъкна от канията.
— Впечатляващо — рече той. — Може би не съм свикнал толкова много с оръжията в ковачницата, както с конете и подковите, но това е изящна работа.
— Смятам, че е от Родез — каза Лендер.
— Най-добрата стомана — съгласи се Ерик. Острието беше гравирано с фамилния знак на фон Даркмоор, деликатно ецван върху стоманата, и освен това оръжието беше балансирано — едновременно красиво и смъртоносно. Ръкохватката беше от обработена кост, може би от рог на елен или лос, и завършваше със злато там, където опираше в ножницата.
Лендер се облегна назад в креслото.
— Млади господа, връщам се към своите дела, но моля ви, продължавайте спокойно и прекарайте приятно. Ако някога ви потрябва правник или нотариус, знаете къде да ме намерите. — Той махна с ръка към мястото, откъдето беше дошъл, и добави: — Беше ми приятно да се срещна с вас.
Ерик стана, Ру също, и се сбогуваха с домакина си. После се спогледаха. Като стари приятели, споделяха една и съща мисъл.
— Хайде вкъщи — каза Ру.
Промъкнаха се през препълнената обща зала на кафене „Барет“, място едновременно странно и вълнуващо за Ру, което щеше и в бъдеще да го привлича силно. Ерик се обърна към един от келнерите на входа го попита: