Лъвовете на Ал-Расан

— Ще издържим ли до зимата?

Бен Аврен отпи замислено от виното. Беше се надявал този въпрос да не бъде зададен.

— По-скоро не, ако трябва да съм честен. Всичко е въпрос на дни. Трябва ни войска от пустинята — ако не тук, то поне да премине пролива, за да уплаши халонците, че ще попаднат в клопка пред стените ни, без храна и покрив. Тогава те могат да се изтеглят.

— Трябваше преди нас да превземат Фибас.

— Разбира се, че трябваше. Благодарете на Ашар, а аз ще отправя благодарност към моите луни.

Този път царят не се усмихна.

— А ако муардите не преминат пролива?

Бен Аврен сви рамене.

— Какво мога да ви кажа, ваше величество? Никой град не е застрахован срещу предателство. Особено когато запасите му са на привършване. А главният ви съветник е мразен, презрян киндат. Ако халонците обещаят пощада…

— Няма да го направят.

— А ако все пак го направят? И ако ние имаме с какво да им отвърнем, та да изкупим вината си за смъртта на техния крал?

Бадир се намръщи.

— Вече приключихме с този въпрос. Не ме обиждай отново. Аз няма да приема оставката ти, отпътуването ти, саможертвата ти… нищо подобно няма да приема! Какво толкова имам да губя, та да си позволя да изгубя тебе?

— Живота си. Живота на хората.

Бадир поклати глава.

— Твърде стар съм, за да треперя за живота си. Ако забулените дойдат, моите хора може да оцелеят… в известен смисъл. Но не и градът, който построихме с тебе. Ние създадохме всичко това заедно, приятелю. И ако то си отиде, ще си отида и аз, но докато си пия виното с тебе. Не подхващай повече този разговор. Това е… това е предателство.

— Не е така, ваше величество — възрази бен Аврен и се навъси.

— Така е. Или ще се измъкнем заедно, или ще загинем заедно. Не се ли гордееш с това, което построихме двамата? Да говориш по този начин не е ли отричане на всичко, което сме постигнали? Аз не съм съгласен да водя някакво жалко съществуване с цената на всичко, което сме били досега.

Министърът не каза нищо. Царят помълча и продължи:

— Мазур, не мислиш ли, че някои от нещата, които сме създали тук, заслужават да бъдат в Силвенес, дори и през златния му век?

С дълбоко вълнение, толкова рядко у този сдържан човек, бен Аврен отвърна:

— Тук най-малкото имаше цар, достоен да бъде халиф в Ал-Фонтина в най-сияйните й дни.

Цар Бадир отново замълча, а когато заговори, гласът му беше по-мек от всякога.

— Тогава не говори повече за това, стари приятелю. Не мога да те загубя.

Бен Аврен наведе глава.

— Няма да говоря, ваше величество.

Двамата допиха виното си. Министърът се изправи с известно усилие и пожела лека нощ на царя, после се отправи към покоите си.