Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)
- Автор: Стейнбек Джон Эрнст
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Небесните пасбища. Гроздовете на гнева (Том I)». Краткое содержание книги:
Всички уплашено погледнаха майката, поразени от нейната сила.
Том рече:
— Господи боже! И ти цялата нощ си лежала до нея?
— Трябваше да преминем пустинята — жално продума майката.
Том направи крачка към нея и понечи да сложи ръка на рамото й.
— Не ме пипай — каза тя. — Ще се съвзема, само не ме пипай, иначе няма да издържа.
Бащата рече:
— Трябва да тръгваме. Трябва да слезем долу, ей там.
Майката го погледна.
— Може ли… може ли да седна в кабината? Не мога повече там… уморена съм. Сили нямам.
Те отново се покатериха върху багажа, отвръщайки поглед от неподвижната дълга фигура, завита, омотана от всички страни — даже презглава — с одеялото. Насядаха на местата си, мъчейки се да не гледат натам, да не гледат издутото като могилка одеяло — носа, острия ъгъл на брадичката. Те се мъчеха да не гледат — но не можеха. Рути и Уинфийлд, сгушили се в един от предните ъгли, колкото може по-далеч от мъртвата, не сваляха очи от нея.
И Рути каза шепнешком:
— Това е баба. Тя сега е умряла.
Уинфийлд бавно кимна.
— Тя вече не диша. Тя е съвсем, съвсем мъртва.
А Роуз от Шарън шепнеше на Кони:
— Тя е беряла душа точно когато ние…
— Отде да знаем? — успокоително рече Кони.
Ал се качи горе, отстъпвайки мястото си в кабината на майка си. Той реши малко да се поперчи, защото му беше тъжно. Цопна се до Кейси и чичо Джон.
— Е, какво пък, вече беше стара. Време й беше — каза той. — Всички ще умрем. — Кейси и чичо Джон погледнаха с блуждаещи очи младежа, сякаш той беше някакъв храст, придобил изведнъж способността да говори. — Не е ли така? — продължи Ал. Но и двамата отвърнаха от него поглед, той се намръщи и млъкна.
Кейси изрече учудено, сякаш не вярваше на думите си:
— Цялата нощ… сама. — И добави: — Джон! Такова сърце има тази жена, че изпитвам страх, като си помисля. Хем ме е страх, хем се чувствувам подлец.
Джон попита:
— А това не е ли грях? Как мислиш, тук няма ли грях?
Кейси учудено го погледна.
— Грях ли? Никакъв грях няма тук.
— А аз каквото и да сторя, дори то да е нещо съвсем дребно, си мисля, че е грях — рече Джон и погледна дългото, увито презглава тяло.
Том, майката и бащата седнаха в кабината. Том отпусна спирачките и запали мотора. Тежката кола тръгна по нанадолнището, като пухтеше, подскачаше и се тресеше с цялата си каросерия. Зад камиона беше слънцето, отпред — златната и зелена долина. Майката бавно поклати глава.
— Ай, че красиво! — каза тя. — Да можеха и те да видят отнякъде това!
— Да, наистина — отговори бащата.
Том потупа с длан волана.
— И двамата бяха много стари — рече той. — Нямаше нищо да разберат от красотата на тази страна. Дядо щеше да вижда тук индианци, прерия — също като на младини. А баба — първата къща, в която е живяла. Бяха вече много стари. Тези, които ще разберат истински всичко, са Рути и Уинфийлд.
Бащата се обади:
— Виж ти как приказва нашият Томи — като възрастен, сякаш проповед чете.
А майката тъжно се усмихна:
— Да… Томи стана вече възрастен, израсна… толкова израсна, че не можеш да го достигнеш.
Камионът слизаше надолу, остро извивайки, следвайки завоите на шосето, и пътниците ту изгубваха долината от очи, ту отново я виждаха пред погледа си.
Отдолу до тях достигаше горещият й дъх, горещата миризма на зеленината, смолистата миризма на шалфеята и гринделията. Край шосето свиреха жетварки. Том видя напред една гърмяща змия, насочи към нея колата, смаза я и я остави да се гърчи сред пътя. Той каза:
— Трябва да потърсим тук някъде съдебен лекар. Трябва да направим на бабата прилично погребение. Татко, колко пари ни останаха?
— Около четирийсет долара — отвърна бащата. Том се засмя.
— Господи, та ние скоро ще бъдем съвсем без пари! И не носим нищо с нас. — Той се закиска, но след миг лицето му стана отново сериозно. Нахлупи козирката на каскета си съвсем ниско над очите. А камионът продължаваше да се спуска от планината към обширната долина.