Червени морета под червени небета

Дракаша изпъна рамене и тръгна по квартердека към стълбите, водещи към средата на палубата, намери ридаещия моряк, вдигна го внимателно на крака и го шляпна по гърба.

— Горе главата, Орхидеи. То не е от плът и кръв. Това не е битка. Дръжте се.

Гласът й звучеше дръзко. Джийн се зачуди колцина от екипажа й знаят или се досещат, че е упоила децата си, за да не ги подлага на това.

Дали въображението на Джийн се бе разиграло, или мъглата откъм десния борд просветляваше? Беше все така плътна, ала мракът отвъд нея като че заотстъпва… в него се процеждаше някакво болезнено сияние. Шепнещото свистене на водата се превърна в стабилен ритмичен пулс. Вълни се разбиваха в плитчини. Черната вода се плискаше край техния малък кръг от светлина.

— Рифът — измърмори Мумчанс.

— Четири клафтера дълбочина! — извика единият замервач.

Нещо се размърда в мъглата, оставяше неуловимо впечатление за движение. Джийн се вгледа в завихрения мрак, напрегнал взор да го улови отново. Разтърка гърди — пропитата му от пот туника като че бе раздразнила там кожата.

Ела във водата, Джийн Танен. Водата е тъй хладна. Ела. Махни туниката, отърви се от потта, отърви се от сърбежа. Доведи… жената. Доведи я със себе си във водата. Ела.

— Богове! — прошепна Локи. — Каквото и да е онова там, то знае истинското ми име.

— И моето — отвърна Джийн.

— Искам да кажа, че не ме нарича Локи. То знае истинското ми име.

— Ох. Гадост.

Джийн се взря в черната вода и чу как вълните се разбиват в невидимия риф. Нямаше как да е хладна… и тя трябваше да е топла като всичко останало на това проклето място. Но шумът… Шумът на тези вълни не беше чак толкова неприятен. Той се вслушваше, запленен, няколко мига после вдигна сънливо глава и впери очи в мъглата.

Там нещо се мярна за кратък миг — тъмна сянка, която прозираше през завесите от мъгла. Колкото човек. Висок, кльощав и неподвижен. Чакаше там, върху рифа.

Джийн разтърси тяло яростно и силуетът изчезна. Той примига — сякаш се пробуждаше от унес. Мъглата сега бе тъмна и гъста като преди, въображаемото сияние бе изчезнало, шумоленето на водата в плитчините вече не бе така приятно за ушите му. Потта се стичаше на струи по врата и ръцете му и там кожата го сърбеше. Джийн посрещна това отвличане на вниманието на драго сърце и започна да се чеше като бесен.

— Дълбочина… дълбочина четири… четири и една четвърт… — измърмори единият от замерваните.

— Време е. — Езри като че също излезе от някакъв унес. — Време е, време е!

— Несъмнено не е — смънка Локи. — Това не трая… няколко минути.

— Погледнах и пясъкът бе изтекъл. Не знам кога е станало. — Тя настоятелно повиши глас. — Капитане! Време е!

— Събудете се, събудете се! — ревна Дракаша, все едно нападаха кораба. — Въжета и платна! Запад север! Вятърът откъм ляво на борд, укрепете реите!