Гаснещ зрак [bg]

Най-сетне планините бяха зад Ханако и Ласа Руук, а напред се простираше плоска равнина, където дори лесът се смаляваше, отстъпвайки на туфи жилава трева, вкопчена в солената глина. Ханако залиташе вдървено под тежестта на отпуснатия Ерелан Крийд, докато до него Ласа Руук си тананикаше детска песничка, думите на която Ханако едва помнеше, освен че беше история за едно сираче — а колко много ги имаше такива, между другото? — което откраднало плод от една овощна градина, и за някаква стара вещица, която живеела в ябълково дърво. Една нощ момчурлякът посегнал и отскубнал погрешния плод. „Не се забърквай с вещици! — гласеше рефренът. — Гнили са отвътре!“

Ласа Руук внезапно спря да си тананика и каза:

— Ханако от Стръмнините, бремето ти не изтощава, оставя ти малко енергия или внимание, с което да ме обсипеш щедро, а знаеш колко обичам да ме обсипват щедро. Положението, скъпи, е нетърпимо.

— Може би — каза Ханако, — ако можеше да си носиш походната си постеля и тези готварски прибори…

— Нима? Склонен си да поискаш това от мен? Ами, ако беше един от съпрузите ми… но не, този път, заради невежеството ти, ще ти простя. Има една сила в света — във всички светове, несъмнено — като невидими пръсти, които вечно ни скубят и дърпат надолу. Така, докато годините се точат, лицето провисва, гърдите също, и коремът и всички места, където се издува плът. Оттук следва, мило момче, че човек трябва да се старае да намалява такива тежести колкото може. Виждаш ли този младолик образ? Остава си такъв точно защото имам съпрузи да носят всичко. Е, сега си ти на тяхно място. Ако те обземе отчаяние, то е защото още не си поискал наградата си. Няма да те обвиня, ако грубо отблъснеш чувствата ми!

Ханако измърмори някакво общо взето нечленоразделно извинение.

Продължиха в неловко мълчание, докато едва не се спънаха в една самотна фигура.

Мъжът седеше с кръстосани крака на коравата спечена глина, с гръб към тях. До него имаше празна дървена купа. Беше мършав, съсухрен и общо взето плешив, а когато Ханако и Ласа се озоваха от двете му страни, заговори, без да отваря очи или да върти глава.

— Мисля, че вселената се разширява.

Двамата Тел Акаи спряха. Ханако изпъшка и остави тялото на Ерелан Крийд да се смъкне от рамото и в ръцете му, после се наведе и го положи на земята.

— Има един начин — продължи непознатият, — с който душата може да се освободи от плътта, тъй че да полети бърза като мисълта до крайните предели на пространството. Размишлявах над това, докато вечерях. Както прави човек. И ми хрумна, че разширяващата се вселена не е нищо повече и нищо по-малко от смъртни души във вечен полет. И че ако по някакъв начин се появиш в самия край на това вечно разширяващо се сътворение, ще намериш най-първата душа, невъзможно древна, толкова далече по пътя си от смъртната си плът, че дори и прах не е останала от онова тяло. Трябва да сме благодарни на тази душа, не мислите ли? За… всичко това.