Зимата на света [bg]

— Грег Пешков.

— Добрутро, господин Пешков. Том Кранмър е на телефона.

Пулсът на Грег се поускори.

— Благодаря, че отговаряте на обаждането ми. Явно ме помните. — Хотел Риц-Карлтън, тридесет и пета година. Единственият случай, когато снимката ми попадна във вестниците.

— Все още ли сте детектив на този хотел?

— Минах в търговията. Сега съм детектив в един магазин.

— Вършите ли и частна работа?

— Естествено. Какво имате предвид?

— Сега съм в кабинета си. Бих искал да разговаряме на четири очи. — Работите в старата правителствена сграда, срещу Белия дом.

— Откъде знаете?

— Нали съм детектив.

— Разбира се.

— Намирам се наблизо, в кафе „Арома“ на ъгъла на „Ф“ и Деветнадесета улица. — Сега не мога да изляза — отговори Грег и погледна часовника си. — Всъщност налага се веднага да затворя телефона.

— Ще чакам.

— Дайте ми един час.

Грег слезе бегом по стълбите. Озова се на главния вход, тъкмо когато отпред безшумно спря един Ролс Ройс. Дебелият шофьор се изсули от мястото си и отвори задната врата. Пътникът, който излезе, беше висок, слаб и представителен мъж с гъста посребрена коса. Перлено сивият му костюм от фина вълна беше двуреден, а съвършената му кройка беше постижима единствено за лондонските шивачи. Мъжът се качи по гранитните стъпала на огромната сграда. Шофьорът забързано го последва с куфарчето му в ръка. Това беше Съмнър Уелс, заместникът на държавния секретар — вторият по важност човек в Държавния департамент, личен приятел на президента. Шофьорът тъкмо щеше да подаде куфарчето на разсилния, който ги очакваше, когато Грег пристъпи напред. — Добро утро, господине — рече той, сръчно пое куфарчето от шофьора и задържа вратата. После закрачи подир Уелс в сградата. Грег беше попаднал в информационния отдел заради точните и добре написани статии, които публикува в Харвард Кримсън. Ала нямаше желание да свърши като пресаташе. Амбициите му бяха по-големи. Грег се възхищаваше на Съмнър Уелс, който му напомняше за баща му. Приятната външност, елегантното облекло и чаровните обноски прикриваха способността му да действа безмилостно. Уелс беше твърдо решен да наследи поста на своя началник, държавния секретар Кордел Хъл, и без колебание го прескачаше и говореше направо с президента. Това вбесяваше Хъл. Грег намираше за особено вълнуваща близостта до мъж, който разполага с власт и не се бои да я използва. Ето какъв искаше да бъде и той. Уелс харесваше Грег. Хората често го харесваха, особено ако самият пожелаеше да е така, но в случая с Уелс имаше още нещо. Макар да беше привидно щастливо женен за наследница на голямо богатство, държавникът проявяваше влечение към красивите млади мъже. Грег беше напълно хетеросексуален. В Харвард си имаше момиче, студентка в Радклиф на име Емили Хардкасъл. Тя му беше обещала до септември да се снабди със спирала. А тук, във Вашингтон, той се срещаше с пищната красавица Рита Лорънс, дъщеря на конгресмена от Тексас. С Уелс Грег ходеше по опънато въже. Избягваше всякакъв физически контакт и същевременно се показваше достатъчно дружелюбен, за да запази симпатията му. Освен това стоеше далеч от Уелс след часа на коктейлите когато задръжките на по-възрастния мъж поотслабваха и ръцете му почваха да шарят. Сега, докато по-старшите сътрудници се събираха за разговора в десет, Уелс му рече: — Можеш да останеш, моето момче. Полезно ще е за обучението ти. Грег се развълнува. Питаше се дали тази среща ще му даде възможност да блесне. Искаше хората да го забележат и да се впечатлят. След няколко минути пристигнаха сенаторът Дюър и синът му Уди. Двамата бяха високи, слаби и с големи глави. Носеха почти еднакви едноредни летни костюми от син лен. Уди обаче се различаваше от баща си по своята артистичност — неговите фотографии за Харвард Кримсън му бяха донесли награди. Уди кимна за поздрав на старшия сътрудник на Уелс — Бексфорт Рос. Явно се познаваха от по-рано. Бексфорт беше крайно самодоволен тип и наричаше Грег „Руски“ заради фамилното му име.