Зимата на света [bg]

Тя вдигна очи към Петер и попита:

— Ще получа ли някога опрощение за това, което сторих? Петер понечи да отговори. Думите му заседнаха в гърлото и той се прокашля. После тихо каза:

— Колко?

— Обикновено по четири. Автобуса, искам да кажа. Във всеки има по около двадесет и пет човека.

— Общо сто?

— Да. Всяка седмица.

Горделивото държание на Петер се беше изпарило. Лицето посивя, той зяпна потресен.

— Сто болни всяка седмица?

— Да, отче.

— От каква болест страдат?

— Всякакви болести, умствени и телесни. Някои са сенилни старци, други са родени с малформации бебета, мъже и жени, паралитици или малоумни или просто безпомощни.

Петер трябваше все да повтаря.

— И екипът в болницата убива всички?

— Съжалявам, съжалявам, знаех, че е грях — изхлипа Илзе. Карла наблюдаваше Петер. Високомерието беше изчезнало. Той се бе преобразил напълно. От години слушаше как заможните жители на това зелено предградие изповядват дребните си грехове и сега изведнъж се сблъскваше с истинското зло. Беше разтърсен до дъното на душата си.

Ала какво можеше да стори?

Петер стана. Взе Илзе за ръце и я изправи.

— Върни се в Църквата. Изповядай се на своя свещеник. Бог ще ти прости. Това поне знам.

— Благодаря — прошепна тя.

Свещеникът пусна ръцете й, погледна Хайнрих и добави: — А за останалите от нас може и да не е толкова просто.

После им обърна гръб и отново коленичи за молитва.

Карла хвърли поглед на Хайнрих, който само сви рамене. Станаха и излязоха от стаичката. Карла прегърна плачещата Илзе и каза: — Да останем на службата. Може би после отново ще говори с нас. Четиримата влязоха в наоса. Илзе спря да хлипа и се поуспокои. Фрида хвана Хайнрих под ръка. Седнаха сред прииждащите пасоми на Петер — богати мъже, закръглени жени и немирни деца, облечени в най-хубавите си дрехи. „Такива хора никога не биха убили болните“, помисли Карла. Обаче тяхното правителство го прави от тяхно име. Как се стигна дотук? Не знаеше какво да очаква от отец Петер. Той явно накрая повярва на думите им. Първоначално искаше да ги приеме просто като политическа нападка, обаче искреността на Илзе го убеди. Свещеникът се ужаси, ала не обеща нищо извън това, че Бог ще прости на Илзе. Карла се огледа наоколо. Украсата беше по-ярка, отколкото в протестантските черкви, с които тя беше свикнала. Повече статуи и стенописи, повече мрамор и позлата, и хоругви и свещи. Протестантите и католиците имаха спорове за такива дреболии, припомни си тя. Колко странно, че някой се интересува от свещи в един свят, където можеха да убиват деца. Службата започна. Влязоха свещениците в раса. Отец Петер беше най-висок. Карла можа да прочете по лицето му единствено строга набожност. Тя остана безразлична по време на химните и молитвите. Беше се молила за баща си, а два часа по-късно го намери пребит до смърт на пода у дома. Всеки ден, понякога и всеки час усещаше липсата му. Молитвите не го спасиха, нямаше да помогнат и на онези, които правителството беше заклеймило като непотребни. Нужни бяха действия, а не думи. Спомените за баща й наведоха Карла на мисли за брат й, Ерик. Той беше някъде в Русия. Прати у дома писмо, в което с ликуване описваше бързината на инвазията и ядно отказваше да повярва, че Валтер е убит от Гестапо. Твърдеше, че баща им очевидно е бил освободен от Гестапо невредим, а след това на улицата е бил нападнат от разбойници, от комунисти или от евреи. Ерик живееше в измислен свят, някъде отвъд реалния.