Зимата на света [bg]
- Автор: Фоллетт Кен
- Серия: ХХ век #2
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Артлайн Студиос
- ISBN: 978-954-2908-50-0
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Зимата на света [bg]». Краткое содержание книги:
Сталин не просто се беше върнал.
Той беше по-силен от всякога.
XI
Кой би имал смелостта да протестира публично срещу онова, което ставаше в Акелберг? Карла и Фрида го бяха видели е очите си. Илзе Кьониг също беше свидетел, обаче им трябваше адвокат. Вече нямаше избрани народни представители — всички депутати в Райхстага бяха нацисти. Нямаше и истински журналисти, само разни драскачи блюдолизци. Досега Карла не си беше давала сметка колко са я пазели политиците, вестникарите и адвокатите. Сега видя, че без тях правителството можеше да прави какво пожелае, дори да убива. Към кого можеха да се обърнат? Обожателят на Фрида, Хайнрих фон Кесел, имаше приятел католически свещеник. — Петер беше най-умното момче в нашия клас — каза им Хайнрих. — Но не беше най-харесваното. Беше малко праволинеен и скован. Обаче мисля, че ще ни изслуша. Карла смяташе, че си струва да опитат. Нейният протестантски пастор проявяваше симпатия, докато от Гестапо не го сплашиха и не го накараха да мълчи. Навярно това щеше да се повтори. Но Карла не знаеше какво друго да прави. Хайнрих отведе Карла, Фрида и Илзе в черквата на Петер в Шьонеберг в едно ранно неделно утро през юли. Хайнрих беше хубав в черния си костюм; момичетата носеха внушаващите доверие сестрински униформи. Влязоха през странична врата и се озоваха в прашна стаичка, където имаше само няколко стари стола и голям гардероб. Завариха Петер сам, потънал в молитва. Трябва да ги беше чул на влизане, но остана на колене още около минута, преди да се изправи и да ги поздрави. Петер беше висок и слаб, с обикновено лице и спретната подстрижка. Карла пресметна, че ако е връстник на Хайнрих, трябва да е на двадесет и седем години. Петер се намръщи и не се постара да прикрие раздразнението си от това, че са го обезпокоили. — Готвя се за служба — строго рече той. — Приятно ми е да те видя в черква, Хайнрих, обаче сега трябва да ме оставите. Ще се видим след литургията. — Става дума за извънреден духовен проблем, Петер — подхвана Хайнрих. — Седни, имаме да ти кажем нещо важно.
— Надали е по-важно от литургията.
— По-важно е, Петер, повярвай ми. След пет минути ще се съгласиш.
— Добре тогава.
— Това е моята приятелка, Фрида Франк.
Карла се изненада. Фрида приятелка ли му беше вече?
Фрида обясни:
— Имах по-малък брат, който се роди със спина бифида. По-рано тази година го преместиха в болница в Акелберг, Бавария, за специално лечение. Не след дълго получихме писмо, че е починал от апендицит.
Тя се обърна към Карла, която продължи разказа:
— Синът на моята прислужница имаше мозъчно увреждане по рождение. Той също беше прехвърлен в Акелберг. Прислужницата получи същото писмо като семейство Франк, в същия ден.
Петер разпери ръце, сякаш искаше да каже „Е, и?“
— И по-рано съм чувал подобни неща. Това е антиправителствена пропаганда. Църквата не се меси в политиката. Какви глупости, рече си Карла. Църквата беше затънала до шия в политиката. Но реши да не обръща внимание и каза: — Синът на прислужницата ми нямаше апендикс. Беше опериран две години по-рано.
— Моля ви се. Какво доказва това?
Карла се обезсърчи. Очевидно Петер се отнасяше предубедено към тях. — Чакай, Петер — намеси се Хайнрих. — Не си чул всичко. Илзе работеше в болницата в Акелберг.
Петер погледна Илзе очаквателно.
— Аз съм възпитана като католичка, отче — продума Илзе.
Това не беше известно на Карла.
— Обаче не съм добра католичка — продължи Илзе.
— Бог е добър, а не ние, дъще — благочестиво отвърна Петер. — Но аз знаех, че извършвам грях. Въпреки това продължих, защото така ми наредиха и защото се боях — каза Илзе и заплака.
— Какво направи?
— Убивах хора. Отче, Бог ще ми прости ли?
Свещеникът се втренчи в младата сестра. Не можеше да нарече това пропаганда: пред него стоеше една изтерзана душа. Той пребледня.
Останалите мълчаха. Карла беше затаила дъх.
Илзе започна да разказва:
— Докарват болните при нас в сиви автобуси. Няма специално лечение. Правим им инжекция и умират. После ги кремираме.