Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
След като сивите контури на гостилницата се очертаха, той видя, че посетителите са с гръб към него и гледат един мъж, застанал зад масата си в другия край на помещението. Светлината на фенера смътно се отразяваше от острието на меч, забит в дъските на масата — а мъжът беше стиснал дръжката му. Като че ли не забелязваше присъствието на останалите.
Калам направи няколко крачки и спря до тезгяха. Тъмните му очи останаха приковани в мъжа с меча и широкото му плоско чело се намръщи. Убиецът спря. Дали тази проклета светлина не го лъжеше?
— Не, — каза той и думите му стреснаха гостилничаря зад тезгяха, — не е светлината. — Отдръпна се от тезгяха, очите му пробягаха по другите мъже в помещението — всичките бяха местни. Трябваше да поеме риска.
Раменете и вратът на Калам се стегнаха и той закрачи право към мъжа, който като че ли всеки момент бе готов да прекърши меча си. Убиецът дръпна един празен стол от масата, изпречила се на пътя му, и го тресна срещу мъжа, който го зяпна стъписано.
— Дадения ти от бог късмет продължава да работи, капитане — изръмжа убиецът тихо. — Сядай.
Объркан и стреснат, Паран пусна дръжката на оръжието си и се отпусна на стола си.
Калам също седна и се наведе над масата.
— Каква беше цялата тая драма, между другото? — попита той шепнешком.
Капитанът се намръщи.
— Кой си ти?
Разговорите по масите се подхванаха отново, шумни и бъбриви.
— Не се ли сетихте? — Калам поклати глава. — Ефрейтор Калам, Девети взвод, Мостоваци. Последния път, когато ви видях, едва се съвземахте от две смъртоносни рани от нож…
Ръцете на Паран изхвърчаха над масата и се вкопчиха в ризата на Калам. Убиецът бе твърде изненадан, за да реагира, а думите на капитана го объркаха още повече.
— Вашият взводен лечител още ли е жив, ефрейтор?
— Какво? Дали е жив? Да, жив е, защо? Какво е…
— Млъкни — отряза го Паран. — Слушай, войник. Доведи го тук. Веднага! Без въпроси. Това е заповед, ефрейтор! — Пусна ризата му. — Действай!
Калам за малко щеше да отдаде чест, но се усети навреме.
— Слушам, сър — прошепна той.
Паран изгледа навъсено гърба на ефрейтора, докато той не се скри зад вратата. После стана.
— Ханджия! — извика той, докато заобикаляше масата. — Черният ще се върне с още хора. Пратете ги в стаята на Кол на бегом. Разбрано?
Скърви кимна.
Паран закрачи към стълбите. Щом стигна до тях, погледна през рамо към меча.
— И никой да не пипа тоя меч — заповяда той и изгледа навъсено всички клиенти. Като че ли никой не беше склонен да му се противи. Капитанът кимна рязко и се заизкачва по стълбите.
На първия етаж тръгна по коридора до последната стая вдясно. Влезе, без да чука, и завари Сълти и някакъв местен доктор, седнали на единствената маса в стаята. Кол лежеше неподвижно в леглото, завит с одеяло.
Лекарят се надигна и каза с тънък, треперлив глас:
— Не е добре. Заразата се е разпространила много.
— Диша ли? — попита Паран.
— Да — отвърна лекарят. — Но няма да е задълго. Ако раната беше малко по-долу на крака, щях да мога да го отрежа. Но пък отровата е проникнала в цялото му тяло. Съжалявам.
— Излез — сряза го Паран.
Лекарят се поклони и се засуети, преди да си тръгне.
— Какво дължа за услугата — сети се капитанът.
Лекарят погледна намръщено към Сълти и каза:
— Ами, нищо, сър. Аз се провалих. — Излезе и тръшна вратата.
Сълти застана до капитана при леглото. Избърса лицето си с ръкав и погледна Кол, но не каза нищо. След няколко минути също излезе — не можеше да остане повече.
Паран намери едно столче и го придърпа до леглото. Седна и отпусна ръце на коленете си. Не беше сигурен колко е седял така, забил поглед в пода, но вратата, която се отвори рязко зад гърба му, го накара да скочи.
На прага стоеше брадат мъж с присвити студени сиви очи.
— Ти ли си Малът? — попита строго Паран.
Мъжът поклати глава и пристъпи в стаята. Зад него се появи Калам и още един мъж, който бързо закрачи към леглото.
— Аз съм сержант Уискиджак — каза брадатият мъж. — Простете за прямотата ми, сър, но какво, в името на Гуглата, търсите тук?
Без да обръща внимание на въпроса, Паран пристъпи до лекаря. Малът сложи ръка на вкоравените от съсирената кръв и гной превръзки и погледна ядосано капитана.
— Не ви ли замириса на гнило? Той е свършил. — После се намръщи и се наведе над Кол. — Не, почакайте… Проклятие, не мога да повярвам! — Лечителят извади отнякъде нож с форма на лъжица и свали превръзките. После започна да бърка в раната с върха на ножа. — Кълна се в милостта на Шеденул, някой е натъпкал това с билки! — Пъхна пръсти в раната.