Шантарам

И един ден, докато лежах на хълбок, събирах енергия и наблюдавах как птиците кълват трохи в двора пред нашето спално, един мощен мъж ме нападна и стисна гърлото ми с две ръце.

— Мукул! Мукул, малкият ми брат! — изръмжа ми той на хинди. — Мукул! Малкият ми брат, когото ти ухапа по лицето! Брат ми!

Сякаш беше близнак на брат си — висок и набит. Разпознах чертите му и в мига, когато чух думите, си спомних мъжа, който се опита да ми вземе чинията в затвора в „Колаба“. Твърде много бях отслабнал. Бях твърде изтощен от глада и треската. Натискът на тялото му ме смазваше, а ръцете му стискаха гърлото ми. Той ме убиваше.

Урок номер четири за уличния бой: винаги имай нещо в запас. Последната ми енергия избухна и я вложих цялата в ръката си. Замахнах надолу, между телата ни, сграбчих го за топките, смачках ги и започнах да извивам с цялата си сила. Той се опули, зяпна и нададе гъргорещ вик, а после, се опита да се откъсне от мен и се търколи наляво. Търколих се с него. Той стисна крака и вдигна колене, но дясната ми ръка не се предаде пред смазващия натиск. Забодох пръстите на другата ръка в меката кожа над ключицата му. Използвах я за подпора и започнах да го удрям с чело в лицето. Ударих го шест, десет пъти. Усетих как зъбите му се забиват в челото ми, как носът му се чупи, усетих как силата му изтича заедно с кръвта, усетих как ключицата му се извива и изхрущява. Продължавах да го налагам с глава. И двамата бяхме оплескани с кръв, той губеше сили, но още мърдаше. Продължавах да го млатя.

Сигурно щях да го пребия до смърт с този тъп инструмент, главата ми, но надзирателите ме откъснаха от него и пак ме издърпаха до вратата. Халките отново стиснаха китките ми, но надзирателите смениха тактиката и този път ме приковаха с лицето надолу. Груби ръце разкъсаха тънката фланелка на гърба ми. Бамбуковите пръчки се стовариха върху ми с нова ярост. Надзирателите бяха подкокоросали мъжа да ме нападне. Беше нагласено и те го признаха през една от почивките. Искали мъжът да ме пребие до припадък, дори да ме убие. В края на краищата той имаше идеален мотив. Бяха го пуснали в стаята, за да ми отмъсти с тяхно позволение. Но не се получи. Аз пребих техния човек и те побесняха, че плановете им са се провалили. Боят продължи часове, с почивки за цигари, чай и закуски и частни изложения на окървавеното ми тяло за избрани гости от други части на затвора.

Когато всичко свърши, ме откопчаха от вратата. Слушах ги с пълни с кръв уши как спорят какво да ме правят. Побоят след сбиването, побоят, който те ми бяха нанесли, беше толкова жесток и кървав, че надзирателите се разтревожиха. Бяха прекалили и го знаеха. Не можеха да съобщят нищо на ръководството на затвора. Решиха да си траят и поръчаха на един от техните измекяри да измие издраното ми и изранено тяло със сапун. Мъжът обяснимо беше недоволен от възложената му мръсна работа. Насърчиха го с порой от удари и той се зае със задачата много старателно. Дължа му живота си, а също, по странен начин, и на мъжа, който се опита да ме убие. Без нападението и страховитите мъчения след него надзирателите нямаше да ми позволят баня със сапун и вода — тогава ми се случи за пръв и последен път в затвора. А измиването със сапун ми спаси живота! Сигурен съм, защото многобройните рани и поражения по тялото ми бяха толкова тежко възпалени, че постоянно горях в треска и отровата ме убиваше. Бях толкова слаб, че не можех да помръдна. Със сапунената вода и меката кърпа мъжът, който ме изкъпа — така и не разбрах името му — смекчи болката от раните и гнойниците. Сълзи потекоха по бузите ми от облекчение и се смесиха с кръвта ми по каменния под.