Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Никой нищо не каза — думата „невъзможен“ се разнесе из въздуха като дима на евтина пура.
— Четири хиляди — каза ченгето.
— Рупии ли? — попита Викрам.
— Долари — ухили се ченгето. — Американски долари. Четири хиляди отгоре. Две за нас и за сътрудниците ни. И две за инспектора, женен за курвата.
— Има ли още, Лин? — измънка Викрам тревожно. — Питам, защото тук май отиваме към групово намаление.
Погледнах го. Треската гореше очите ми, а от усилието да седя с изпънат гръб на стола ми изби пот и ме втресе. Той се наведе и сложи ръце на голите ми колене. Мина ми през ум, че телесните въшки можеха да пропълзят от краката ми върху неговите ръце, но не можех да ги бутна, те ми вдъхваха увереност.
— Ще се уреди, пич. Спокойно. Скоро ще се върна. Ще те изкараме оттук след няма и час. Обещавам. Ще дойда с две таксита, за нас и за твойте хора.
— Докарай три — отвърнах. Гласът ми сякаш идваше от някакво ново, тъмно, дълбоко място, което започна да се отваря, когато започнах да приемам, че може и да ме освободят. — Едно за теб, а другите две за мен и момчетата. Заради… въшките.
— Добре. — Той потръпна. — Три таксита. Дадено.
Половин час по-късно аз се возех с Рахим на задната седалка на жълто-черен „Фиат“ през тектоничното зрелище и пешеходното шествие на града. Очевидно бяха лекували Рахим — ръцете му бяха гипсирани, но беше измършавял и болен, с поглед, замъглен от ужас. Не каза нито дума, освен къде иска да отиде. Плачеше безмълвно, когато го оставихме пред един ресторант в Донгри, собственост на Хасаан Обикуа.
Продължихме. Шофьорът не откъсваше очи от измършавялото ми, изпито и покрито със следи от бой лице в огледалото за обратно виждане. Най-накрая го попитах на груб, разговорен хинди дали няма песни от индийски филми в таксито. Той отвърна слисано, че има. Споменах една от любимите ми, той я намери и изду уредбата, докато се промушвахме с бръмчене и бибипкане през движението; Беше песен, която затворниците в дългата стая си предаваха от група на група. Пееха я почти всяка вечер. И аз запях, докато таксито ме караше обратно към миризмите, цветовете и звуците на моя град. Шофьорът също запя, като често поглеждаше в огледалото. Когато пеем, никой от нас не лъже и не пази тайните си, а Индия е нация от певци, чиято първа любов са песните, към които се обръщаме, когато само плачът не достига.
Песента все още ме изпълваше, когато пъхнах дрехите си в найлонова торба за изхвърляне и застанах под силната топла струя на душа у Викрам. Изсипах цяло шише дезинфектант на главата си и го втрих в кожата си с твърда четка. Хиляди рани, ухапвания и ожулвания изпищяха, но мислите ми бяха за Карла. Викрам ми каза, че заминала преди два дни. Като че никой не знаеше къде е отишла. „Как ще я намеря? Къде ли е тя? Мрази ли ме? Дали си мисли, че съм я зарязал, след като спахме? Може ли да си мисли подобно нещо за мен? Трябва да остана в Бомбай — тя ще се върне тук, в града. Трябва да остана и да я чакам.“
Два часа киснах в банята — мислех, търках се и стисках зъби от болка. Когато излязох в спалнята на Викрам с увита на кръста хавлия, всички рани ме боляха.
— Ох, човече — изстена той, клатейки съчувствено глава.
Огледах се в голямото огледало на гардероба. Бях се претеглил на везните в банята му. Четирийсет и пет килограма — наполовина на деветдесетте килограма, колкото тежах преди четири месеца. Тялото ми беше толкова хилаво, че приличах на оцелелите от концентрационните лагери. Всички кости на скелета ми стърчаха, дори и черепните по лицето ми. Цялото ми тяло беше в рани, а под тях — синини като шарки от костенуркова черупка: навсякъде.
— Кадер чул за теб от двама излезли от твоето спално, някакви афганци. Казали, че са те видели с Кадер една вечер, ходили сте да слушате някакви слепи певци, и те били запомнили.
Опитах се да си представя мъжете, да си ги спомня, но не можах. Афганци, беше казал Викрам. Сигурно много добре са умеели да пазят тайна, защото не ме бяха заговорили нито веднъж през всичките тези месеци. Които и да бяха те, бях им длъжник.
— Когато излезли, казали на Кадер за теб и Кадер прати да ме извикат.
— Защо теб?
— Не искаше никой да знае, че той те вади оттам. Цената и без това си беше надута, йаар. Ако знаеха, че той плаща бакшиша, щеше да е много по-висока.