Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
Треската спадна до леки тръпки, но продължавах да гладувам и измършавявах всеки ден. А всеки ден надзирателите пируваха с добра храна по три пъти на ден в своята част на стаята. Десетина мъже им слугуваха — перяха дрехи и одеяла, лъскаха пода, подреждаха къта за хранене, разтребваха след всяко ядене и угаждаха на прищевките им с разтривки на краката, гърба и врата. Възнаграждаваха ги с по-малко бой от нас, останалите, с някоя и друга цигара и остатъците от храна след всяко ядене. Насядали около чист чаршаф, постлан на каменния под, надзирателите гребяха от многобройните блюда, съставящи менюто им: ориз, дал, чътни, пресни роти, риба, месни яхнии, пиле и сладки десерти. Мляскаха шумно и подхвърляха остатъци от пилешко, хляб или плодове на наобиколилите ги измекяри, приседнали на пети в маймунско раболепие и чакащи с опулени очи и уста, от които капеха лиги.
Мирисът на храната беше чудовищно мъчение. Никоя храна никога не ми е миришела толкова вкусно и докато бавно измършавявах, миризмата на тяхната храна стана символ на целия свят, който бях загубил. На Големия Рахул му доставяше безмилостна наслада да ми предлага храна на всяко ядене. Протягаше пилешка кълка, размахваше я във въздуха и се правеше, че ми я подхвърля, примамваше ме с очи и с повдигнати вежди ме канеше да стана едно от кучетата му. Понякога ми подхвърляше кълка или сладкиш и предупреждаваше чакащите измекяри да го оставят за мен, за гора, и ме подканяше да допълзя и да ги взема. Не откликвах и не желаех да откликвам; и тогава той даваше знак на келешите, а после избухваше в онзи слабашки, злобен смях, докато те се блъскаха и биеха за подхвърленото.
Не можех да се принудя да пълзя по пода и да приема тази храна, въпреки че всеки ден и всеки час отпадах все повече. Температурата ми отново се вдигна и очите ми запламтяха денонощно в трескав огън. От треската едва се държах на крака, куцуках или пълзях на колене до тоалетната — но много по-рядко. Урината ми стана тъмнооранжева. Недохранването лишаваше тялото ми от сили и дори и най-простите движения — преобръщането от едната на другата страна и сядането — изискваха толкова много от безценния ми ограничен запас, че размишлявах дълго и усилено дали да го правя. По цял ден и по цяла нощ лежах неподвижно. Продължавах да се опитвам да се чистя от телесните въшки и да се мия, но и тези прости задачи ме изтощаваха и ме караха да се задъхвам. Пулсът ми беше неестествено ускорен, дори и когато лежах, а дъхът ми излизаше накъсано и често придружен от тихи неволни стонове. Умирах от глад и проумявах, че това е един от най-жестоките начини да убиеш човек. Знаех, че остатъците, подхвърляни от Големия Рахул, биха ме спасили, но вече не можех да пропълзя през стаята до мястото, където се угощаваше. Вече не можех и да извърна очи и умиращият ми поглед виждаше всичкото ядене, с което той се тъпчеше лакомо.
Често се унасях в трескави видения за семейството и приятелите си, които познавах и които бях загубил завинаги в Австралия. Мислех за Кадербай, Абдула, Касим Али, Джони Пурата, Раджу, Викрам, Лети, Ула, Кавита и Дидие. Мислех за Прабакер и ми се искаше да можех да му кажа колко много обичам неговата честна, оптимистична, храбра и щедра душа. И рано или късно мислите ми неизменно стигаха до Карла, всеки ден, всяка нощ, всеки час, който отброявах с пламтящи очи.
Унесеното ми съзнание фантазираше, че Карла ме спасява. Мислех за нея, когато чифт силни ръце ме вдигнаха, веригите паднаха от разранените ми глезени и пазачите ме завлачиха към кабинета на онзи служител. За нея мислех.
Пазачите почукаха. Отвътре отговориха и те отвориха вратата. Влязох, а пазачите останаха да чакат навън. В малкия кабинет заварих трима души, седнали около метално бюро — служителят с късата прошарена коса, едно цивилно ченге и Викрам Пател.