Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
В шест часа, след вечерята, пазачите отново ни преброяваха и заключваха дългото спално. След това два часа ни беше позволено да говорим и да пушим чарас, купен от надзирателите. Затворниците в „Артър Роуд“ получаваха месечно по пет купона за дажби. Мъжете с пари можеха да купуват купони. Някои притежаваха рула от по неколкостотин. С тях вземаха чай — чаша горещ чай струваше два купона — хляб, захар, конфитюр, топла храна, сапун, принадлежности за бръснене, цигари и услугите на мъжете, които перяха дрехи и извършваха други неща. Те бяха затворническата черна валута. За шест купона човек можеше да си купи малко голи, или топче, чарас. За пет-десет — инжекция с пеницилин. Няколко пласьора продаваха хероин за шейсет купона дозата, но надзирателите безмилостно се мъчеха да изкоренят това. Пристрастеността към хероина беше една от малкото сили, способни да надвият ужаса и да оспорят властта на мъчителите. Повечето мъже, достатъчно разумни да се боят от почти безграничната власт на надзирателите, се задоволяваха с полулегалния чарас и ароматът на хашиш често се разнасяше из стаята.
Всяка вечер мъжете се събираха на групи, за да пеят насядали в кръг по дванайсет или повече, думкайки по обърнатите си алуминиеви чинии като по табла, затворниците пееха любовни песни от любимите си филми. Пееха за разбити сърца и за всички мъки на загубата. Когато подхващаха някоя особено любима песен, втора група подемаше следващия куплет, после и трета, и четвърта, и най-сетне песента отново се връщаше при първата група. Около всеки кръг от дванайсет-петнайсет певци се струпваха по още двайсет-трийсет души, които пляскаха в такт и подпяваха в хор. Докато пееха, те плачеха открито и често се смееха заедно. Изоставени и забравени от града, с музиката те си помагаха да поддържат жива обичта в сърцата си.
В края на втората седмица в „Артър Роуд“ се запознах с двама млади мъже, които чакаха да ги освободят до един час. Махеш ме увери, че те ще предадат съобщението ми. Бяха простовати, неграмотни селски момчета, дошли в Бомбай и заловени при хайка за безработни младежи. След три месеца в „Артър Роуд“ без официално обвинение най-сетне ги освободиха. Написах на едно листче името и адреса на Абдел Кадер Хан и кратка бележка, с която му съобщавах, че съм в затвора. Дадох я на младежите и им обещах да ги възнаградя, когато изляза. Те допряха ръцете си в благословия, а после ме оставиха с ведри и изпълнени с надежда усмивки.
По-късно същия ден надзирателите събраха хората от нашето спално, по-разярени от обикновено, и ни накараха да клекнем в плътни редици. Пред очите ни вкараха същите двама младежи и ги блъснаха в стената. Бяха в полунесвяст, пребити от бой. От раните по лицата им течеше кръв. Устните им бяха подути, а очите — посинени. Белези от лати, подобни на змийска кожа, покриваха голите им ръце и крака.
— Тези кучета се опитаха да изнесат извън пандиза бележка на гора — кресна на хинди Големия Рахул, надзирателят. — Който се опита да помогне на тоя гора, ще го сполети същото. Ясно? Сега тези две кучета ще киснат още шест месеца в затвора, в моята стая! Шест месеца! Само да му е помогнал някой от вас, и ще получи същото!
Надзирателите излязоха, за да изпушат една цигара, а ние се втурнахме да помагаме на мъжете. Аз промих раните им и превързах най-тежките с ивици плат. Махеш ми помагаше и когато приключихме, той ме изведе навън да пушим.
— Лин, не си виновен ти — каза той, загледан към двора, из който мъжете се разхождаха, седяха и пощеха дрехите си за въшки.
— Разбира се, че аз съм виновен.
— Не, човече — възрази ми той съчувствено. — Виновно е мястото, „Артър Роуд“. Такива работи стават всеки ден. Не си виновен ти, братко, нито пък аз. Но сега ще имаш голям проблем. Вече никой няма да ти помага, също както в участъка в „Колаба“. Не знам колко време ще останеш тук. Виждаш ли стария Панду там? Той е в тази стая от три години и още няма съд за него. Аджай е тук вече повече от година.
Сантош е от две години в тази стая, без обвинения, и не знае кога ще го съдят. Аз… не знам колко време ще те държат в тази стая. Съжалявам, братко, но вече никой няма да ти помага.
Седмиците минаваха. Махеш се оказа прав — никой не рискуваше да си навлече гнева на надзирателите и да ми помага. Всеки ден освобождаваха мъже от стаята и аз се обръщах, към когото мога, възможно най-предпазливо, но никой не искаше да помогне. Изпадах в отчаяно положение. След два месеца в затвора сигурно бях свалил около дванайсет килограма. Изглеждах мършав. Тялото ми беше цялото в гнойни ранички от ухапванията на нощния кадмал. Имах синини от пръчките на надзирателите по ръцете, краката, гърба, лицето и плешивата обръсната глава. И непрекъснато, във всяка една минута, и денем, и нощем се тревожех, че отпечатъците ми ще разкрият кой съм в действителност.