Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Но ти откъде го познаваш? — попитах аз. Все още се взирах като омагьосан, ужасен, в измъченото си измършавяло тяло.
— Кого?
— Кадербай. Откъде го познаваш?
— Всички в „Колаба“ го знаят, човече.
— Да, но ти откъде го познаваш?
— Веднъж му свърших една работа.
— Що за работа?
— Дълга история.
— Ако имаш време, и аз имам.
Викрам се усмихна и поклати глава. Стана и отиде да налее питиета до масичката, която му служеше за личен бар.
— Един от гундите на Кадербай преби едно богато хлапе в нощен клуб — заразказва той и ми подаде чашата. — Беше го смачкал. Доколкото разбрах, хлапето си го просело. Но семейството му повдигнало обвинения пред полицията. Кадербай познаваше татко и от него разбра, че аз познавам хлапето — учехме в един и същи проклет колеж, йаар. Свърза се с мен и ме помоли да разбера колко искат, за да оттеглят обвинението. Оказа се, че искат много. Но Кадер им плати, дори малко отгоре. Можеше да ги притисне така, че да се насерат от страх, нали се сещаш. Можеше да ги убие, ебати, йаар. Цялото шибано семейство. Но не го направи. Неговият човек не бил прав, на? И той искал да поправи неправдата. Платил сумата и всички бяха щастливи. Свестен е тоя Кадербай. Сериозен тип, ако ме разбираш, ама е свестен. Татко го уважава и го харесва, а това говори много, защото тате уважава малцина представители на човешката раса. Знаеш ли, Кадер каза, че иска ти да работиш за него.
— Като какъв?
— Не питай мен — вдигна той рамене и започна да вади чисти, изгладени дрехи от гардероба на леглото. Едно по едно приех шорти, панталони, риза и сандали и започнах да се обличам. — Каза ми само да те заведа при него, когато се почувстваш по-добре. На твое място щях да си помисля, Лин. Трябва да се поохраниш малко. Трябва да изкараш бързи мангизи. И имаш нужда от приятел като него, йаар. Всички тия неща за Австралия — това е безумна история, пич. Да бягаш и така нататък, това си е жив героизъм, кълна се. Но поне с подкрепата на Кадер тук ще си в безопасност. Щом той е зад гърба ти, никой вече няма да ти причини подобни гадости. Могъщ приятел имаш тук, Лин. Никой в Бомбай не се ебава с Кадер Хан.
— Защо тогава ти не се хванеш да работиш за него? — попитах. Знаех, че тонът ми е груб — по-груб, отколкото исках, но тогава всичко, което кажех, звучеше така. Спомените за побоите и въшките продължаваха да режат и смъдят по кожата ми.
— Не са ме канили — отвърна спокойно Викрам. — Но дори и да ме беше поканил, не мисля, че щях да се хвана, йаар.
— Защо не?
— Аз нямам такава нужда от него, каквато имаш ти, Лин. Всички тия мафиоти имат нужда един от друг, нали ме разбираш? Те имат нужда от Кадербай така, както и той има нужда от тях. А аз нямам такава нужда от него. Но ти имаш.
— Много уверено го каза — обърнах се да го погледна в очите.
— Уверен съм. Кадербай ми каза, че разбрал защо са те прибрали и тикнали в затвора. Каза, че някакъв могъщ, много влиятелен човек те отстранил, пич.
— Кой е той?
— Не каза. Каза ми, че не знаел; може просто да не е искал да ми каже. Какъвто и да е случаят, братко Лин, нагазил си в яки лайна, да го еба. Лошите в Бомбай не се ебават — ти вече го знаеш — и щом имаш враг тук, ще имаш нужда от всичката закрила, която можеш да спечелиш. Имаш два избора — да се разкараш от града или да привлечеш огневата мощ на своя страна като пичовете в Окей Корал, разбираш ли?
— Ти как би постъпил?
Той се засмя, но изражението ми не се промени и смехът му бързо утихна. Запали две цигари и ми подаде едната.
— Аз ли? Щях да побеснея, йаар. Не нося тия каубойски дрешки, защото обичам кравите, нося ги, защото ми харесва как тия копелдаци каубоите са действали едно време. Аз бих искал да разбера кой се е опитал да ме прецака и щях да поискам да му отмъстя, по дяволите. Когато съм готов, щях да приема предложението на Кадер, да се хвана да работя за него и да си отмъстя. Обаче това съм аз, а аз съм индийски мадачуд, йаар. Така щеше да постъпи индийски мадачуд.
Пак се погледнах в огледалото. Новите дрехи щипеха раните ми като сол, но прикриваха най-тежките и вече не изглеждах толкова окаяно, толкова смущаващо и противно. Усмихнах се на огледалото. Упражнявах се, опитвах се да си спомня като какво е аз да съм си аз. Почти се получи. Почти успях. А после едно ново изражение, не съвсем мое, изплува в сивото на очите ми. Никога повече. Тези страдания никога повече нямаше да се повторят. Този глад нямаше повече да ме заплашва. Този страх нямаше да пронизва сърцето ми на изгнаник. На всяка цена, казаха ми моите очи. Оттук нататък — на всяка цена.