Шантарам
- Автор: Робъртс Грегъри Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Шантарам». Краткое содержание книги:
— Излез от ъгъла веднага! — изкомандва един от надзирателите.
Погледнах насядалите по земята мъже, после — надзирателя, и поклатих глава. Надзирателят даде команда и втората група мъже също беше пребита с бамбуковите пръчки. Виковете им отекнаха пронизително и закръжиха около нас в каменното помещение като ято уплашени птици.
— Излез от ъгъла! — кресна надзирателят.
— Няма!
— Аур дас! — кресна той. Доведете още десет!
Докараха следващата група уплашени мъже. Надзирателите вдигнаха пръчки. В тази трета група беше Махеш. Един от двамата младежи, пребити и получили шест месеца допълнителна присъда, задето се опитаха да ми помогнат, също бе сред десетимата. Гледаха ме. Мълчаха, но очите им ме умоляваха.
Отпуснах ръце и пристъпих напред. Надзирателите се втурнаха към мен и шест чифта ръце ме сграбиха. Повлякоха ме към едната от стоманените врати решетки и ме проснаха по гръб. Главата ми опираше в стоманената решетка. Държаха няколко комплекта белезници в един шкаф в тяхната част от стаята. С два чифта от тези древни железни приспособления те приковаха китките на изпънатите ми ръце за решетките до главата ми. Вързаха глезените ми с кокосово влакно.
Големия Рахул коленичи до мен и надвеси лицето си над моето. От усилията да коленичи, да се прегъне и да сдържа чудовищната си омраза беше плувнал в пот и дишаше тежко. Устата му беше разранена, носът — подпухнал. Знаех, че главата ще го боли дни наред от ударите в ухото и в слепоочието, които му нанесох. Той се усмихна. Никога не можеш да знаеш колко злоба таи в себе си един човек, докато не го видиш да се усмихва. Внезапно се сетих какво беше казала Лети за Маурицио. „Ако бебетата имаха криле, той щеше да е кралят, който щеше да им ги къса“. Разсмях се. Безпомощен, с разперени и приковани ръце, аз се смеех. Големият Рахул се намръщи. Кретенското му озадачено изражение със зяпнала уста ме накара да се смея още по-силно.
Боят започна. Големият Рахул се нахвърли яростно върху лицето и гениталиите ми. Когато вече нямаше сили да вдига пръчката и не можеше да си поеме въздух, останалите надзиратели продължиха атаката. Бамбуковите лати плющяха по мен двайсет минути или повече. После си взеха почивка, за да изпушат по цигара. Бях само по шорти и потник, без нищо друго. Пръчките се врязваха в тялото ми, бяха раздрали кожата ми, бяха я нацепили и разкъсали от петите до темето.
След цигарите боят продължи. По-късно чух да говорят, че е дошла нова група надзиратели, от друга стая. Новаците, с нови оръжия, зашибаха тялото ми с безмилостна ярост. След като приключиха, трета група надзиратели се нахвърли диво върху мен. После дойде и четвърта група. След тях пръчките на първата група, от моето спално, заплющяха върху ми със смъртоносна жестокост. Започнаха да ме бият в десет и половина сутринта. Продължиха до осем вечерта.
— Отворете уста.
— Какво?
— Отворете уста! — заповяда гласът. Не можех да си отворя очите, защото клепачите ми бяха залепнали от спечената кръв. Гласът бе настоятелен, но кротък. Идваше откъм гърба ми, от другата страна на решетките. — Трябва да си вземете лекарството, сър! Вземете си лекарството!
Усетих как гърлото на стъклена бутилка се притиска в устата и зъбите ми. Ръцете ми бяха все така изпънати и приковани за решетките. Разтворих устни и водата потече в устата ми. Бързо преглътнах, задавих се и се закашлях. Две ръце повдигнаха главата ми и усетих как нечии пръсти пъхат две таблетки в устата ми. После водата отново потече от бутилката, преглътнах, закашлях се и през носа ми пръсна вода.
— Успокоителното ви, сър — каза пазачът. — Сега ще заспите.
Моето проснато по гръб тяло с изпънати ръце беше покрито с толкова синини и рани, че никоя част от него не можеше да избяга от болката. Не можех да я измеря и оценя, защото то цялото беше една болка, навсякъде. Очите ми бяха запечатани. В устата си усещах вкус на кръв и вода. Унесох се в сън върху езеро от лепкав, вцепеняващ камък. Хорът от гласове, който стигаше до слуха ми, беше хорът на воя и писъците от болка, които сдържах в себе си и не ги пусках навън. И никога нямаше да ги пусна.
Призори ме събудиха с излята върху ми кофа вода и заедно с мен хиляда рани се събудиха с писъци. Позволиха на Махеш да измие очите ми с влажна кърпа. Когато най-сетне ги отворих, отключиха белезниците, вдигнаха изтръпналите ми ръце и ме изведоха от стаята. Минахме през празни дворове и идеално пометени пътеки, обградени от цветни лехи със съвършени геометрични форми. Най-сетне спряхме пред един служител от ръководството на затвора. Беше прехвърлил петдесетте, прошарената му коса и мустаци бяха късо подстригани, а чертите на лицето му — фини, почти женствени. Беше облечен с типичен индийски панталон и копринен, извезан със сърма халат. Седеше сред пустия двор на кресло с висока облегалка, украсено, с майсторска резба — приличаше на креслото на епископ. От двете му страни и отзад стояха пазачи.