Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Нямаше представа къде да търси Свенсон и госпожица Темпъл, но ако искаше да им помогне, трябваше да остане на свобода. Писъкът на тръбите рязко утихна, последван след миг възхитено мълчание от още едно избухване на аплодисменти. И отново графът започна да грачи за сила и трансформация, за истината — всяка нелепа фраза завършваше с още аплодисменти. Устните на Чан се свиха ядосано. Воят на тръбите започна отново — Д’Орканч бе при Маргарет Хук. Чан не можеше да направи нищо. Качи се по още две извивки на стълбата и стигна вратата за моста към кабинета на лорд Вандаариф.
Беше затворена и не помръдваше — бе залостена от другата страна. За последен път ревът на тръбите внезапно утихна и тълпата се развика от удоволствие. И трите жени бяха понесли жестоката алхимия на графа. Не беше намерил Селесте. Беше изгубил Анжелик. Беше се провалил. Прибра бръснача и тръгна нагоре.
Тежката врата се отвори тихо към елегантен светъл вестибюл: стените бяха бели, а подът — от блестящ светъл мрамор. На двайсетина крачки от Чан стоеше стройна жена с тъмна рокля, косата й бе вързана с черна панделка, лицето й бе скрито зад домино от черни пера. Тя му кимна тържествено. Редицата драгуни в червени униформи зад нея, с извадени саби и явно под нейно командване, не помръдваха.
Чан пристъпи на мраморния под. По плочите имаше широка кървава следа — водеше някъде зад жената. Той срещна погледа й. Изражението й бе открито и ясно, макар да не се усмихваше. Чан изпита облекчение — не беше осъзнавал колко му е опротивяло презрителното самодоволство на враговете му, но може би изражението й бе свързано повече с окървавения под, отколкото с него самия.
— Кардинал Чан — каза тя. — Елате с мен, ако обичате.
Чан извади стъклената книга от калъфката за възглавница. Усети как енергията й се надигна към него през върховете на облечените му в ръкавици пръсти, като магнит с обърнат полюс. Стисна я по-здраво и я вдигна, така че жената да я види.
— Знаете какво е това. — Гласът му беше дрезгав и пресипнал. — Не се страхувам да я счупя.
— Сигурна съм в това — каза тя. — Разбрах, че се страхувате от много малко неща. Но тук няма да се реши нищо. Не искам да ви критикувам, но вие наистина не знаете всичко, което се е случило, нито всичко, което е заложено. Сигурна съм, че има много хора, от които искате да получите вест, и знам, че мнозина биха искали да ви видят. Не е ли по-добре да избегнем насилието, доколкото можем?
Светлият изцапан с кръв мрамор под краката й изглеждаше идеална илюстрация на това омразно място и Чан едва се стърпя да не изръмжи.
— Как се казвате? — попита Чан.
— Аз не съм важна, повярвайте ми — каза тя. — Аз съм само пратеник…
Чан се задави жестоко и тя млъкна. Мимолетният ярък образ на Анжелик — неестественият цвят на кожата й, стъклените блестящи индигови дълбини и по-светлата прозрачна небесносиня повърхност — се бе запечатал в ума му, но той не можеше да предаде смислено, с прости думи, внезапното му съкрушително въздействие. Преглътна, намръщи се от болка и отново плю. Махна с дясната си ръка, стиснал юмрук от яд при мисълта, че такова отвратително нещо бе направено за забавление на толкова много — толкова много уважавани — зрители.
— Видях това велико дело — изсъска той. — Нищо, което ще кажете, няма де ме разколебае.
Вместо отговор жената направи крачка встрани и му махна да я последва. При движението й драгуните се разделиха и бързо се строиха от двете й страни, оформяйки коридор. На десетина метра зад тях Чан видя как още една редица се раздели със същото отчетливо тропане на ботуши покрай отворената арка, която водеше навътре в къщата.
Откъм кулата зад него долиташе приглушен рев — зрителите в килиите викаха, но преди дори да се запита защо, коленете му се подкосиха от внезапното дълбоко въздействие на друго видение което връхлетя ума му. За негов вечен срам той се изправи пред самия себе си, с бастун в ръка, наконтен, доколкото можеше, овехтяла суета, с изражение на зле прикрит глад, посягаше да поеме малката ръка, протегната към него… протегната, сега знаеше (и сега чувстваше), с безразличие и пренебрежение. Зърна себе си за един кратък невъзможно остър миг през очите и сърцето на Анжелик и остана открит в ума й като жалка останка от предишен живот, който тя винаги бе ненавиждала с всяка частица от съществото си.
Видението изчезна и той се олюля. Вдигна очи и видя, че драгуните се съвземат, примигват и отново заемат военните си стойки, видя, че и жената тръска глава. Тя го погледна със съжаление, но не промени внимателното си изражение. Отново махна на Чан да тръгне с нея.