Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Жозефин поклати глава и прошепна:
— Не, не е възможно.
— И ще бъдете съвсем права! Прекалено незначителен мотив за престъпление.
— Но в този случай не става дума за престъпление. Обратното… Това е историята на една среща и аз смятам, че ние порастваме благодарение на срещите, които имаме в живота.
— Когато ги възприемаме правилно. Мнозина пропускат прекрасни срещи от страх да не ги поведат по непознати пътища.
След кратко мълчание Гарибалди добави:
— Какво ви развълнува в тази история?
— Вдъхна ми смелост, окрили ме.
— Има ли нещо общо с вас?
— Само дето не съм срещнала Кари Грант или някой негов двойник! Досега не съм срещнала никой, който да ме накара да повярвам в себе си. Тъкмо обратното.
— Да ви кажа нещо… Най-накрая прочетох вашия роман.
— „Смирената кралица“?
— Да. И твърдя, че е много добре написан. И това ви го казва едно четирийсетгодишно ченге, което чете само черните морбидни романи на Джеймс Елрой! Крачех по улицата в компанията на Флорин и останалите герои, блъснах се в една улична лампа, изпуснах метрото, закъснях за бачкане, забравих си адреса. Вие просто ме направихте щастлив. Дори не вярвах, че все още е възможно.
— О! — прошепна Жозефин, възхитена. — Значи, вие сте този, който е изкупил целия тираж?
В слушалката отекна звънък, сърдечен смях.
— Заради вас прекарах безсънни нощи. Вие имате дарба, госпожо Кортес.
— Непрекъснато се съмнявам в това. Толкова ме е страх, ако знаете колко ме е страх… Иска ми се да седна отново и да пиша, но не знам как да го сторя. Сякаш съм бременна с някаква история. Тя расте вътре в мен, налага се, вдига шум. Стана така, че почти не отделям секунда внимание на другите, не се грижа за тях.
— Въпреки това останах с впечатление, че сте страхотно надарена в това отношение!
— Направо няма да ме познаете! Отсвирвам ги без капка угризение.
— Така се ражда независимостта.
— Може би… Надявам се само да излезе нещо от тази работа.
— Ще ви помогна. Обещавам.
— Благодаря — тихо продума Жозефин. — Може ли да ви кажа още нещо?
— Слушам ви.
— Когато Ирис… Когато си отиде… Все едно ми отрязаха единия крак, имах чувството, че осакатявам, че повече няма да мога да ходя… Парализирах се, ослепях, оглушах. Откакто започнах да чета черното тефтерче, сякаш…
Той мълчеше. Чакаше я да намери точните думи, а може би сама да направи очакваното самопризнание.
— Сякаш кракът ми пораства отново и скоро ще проходя. На два крака. Затова за мен е от такова значение…
— Разбирам и ще бъда щастлив, ако успея да ви помогна, повярвайте. Ще сторя всичко по силите си.
— А вие как сте, щастлив ли сте?
Това бе възможно най-глупавият въпрос, който можеше да зададе на един почти непознат мъж, но не знаеше как да му благодари за това, че я изслуша, че прояви разбиране, че се отзова. За пръв път отваряше дума за Ирис, сякаш мъката леко отстъпваше и й оставяше малко място, за да си поеме дъх. Страхуваше се да не се покаже прекалено настоятелна, драматична.
— Твърде рядко ми се обаждахте, откакто… — отбеляза той. — Често съм се питал как я карате.
— Предпочитам да не говоря за това.
Той се прокашля леко и си възвърна тона на полицейски инспектор, слагайки край на разговора с думите:
— И така, госпожо Кортес, да обобщим накратко. Нашият човек е бил на седемнайсет през 1962, роден е в Мон дьо Марсан, баща му е завършил Политехниката и е бил генерален директор на Френската национална каменовъглена компания.
Жозефин потвърди.
— Сега се налага да прекъснем — заяви Гарибалди. — Ще ви се обадя веднага когато имам нещо.
Той направи пауза, но тя не затвори и той добави:
— Харесва ми да си говоря с вас… Сякаш се докосвам до… същината.
Тя затвори, щастлива от това съпричастие.
Разговорът с този мъж я вдъхновяваше. Не беше влюбена, но когато му разтваряше душата си, се чувстваше възвисена, окрилена. Когато бе влюбена, не намираше думите си, не знаеше как да се държи, свиваше се в черупката си и заприличваше на голям празен чувал, който не може да стои изправен.
Жозефин набра номера на Шърли в Лондон, за да й разкаже за разговора си с Гарибалди, дори се опита да й обясни полета на съединените им души.