Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Аз при всяко положение догодина ще отида в Париж, да се подготвям за следването, и няма да остана тук — заяви той.
— Двамата с дядо ти ще ти помагаме. Ти си разбрал, че успехът се постига с труд, с полагане на усилия, за което те поздравявам.
Шарл-Анри кимна, доволен.
— А ти, Изабел — продължи бабата, — ще се наложи да се вземеш в ръце. — Срамувам се, когато някой ме попита какво правиш. Нямам приятелка с такава дъщеря като теб. Ти преживя тежко изпитание, не го забравям, но всеки има своите трудности, такъв е животът. Нищо не те извинява в случая.
— Но аз… — запротестира Изабел Манжен-Дюпюи.
— Ти носиш име, за което трябва да се покажеш достойна. Трябва да се стегнеш. Да се научиш да се държиш подобаващо. Да служиш за пример на децата ти.
Погледът й се премести на Домисий, отпусната на стола, втренчена във върховете на ботушите си, жвакаща предизвикателно дъвка.
— Домисий, извади дъвката от устата си и се дръж изправена!
Домисий не я удостои с поглед и продължи да жвака още по-енергично.
— Домисий, ще се наложи да се промениш! Без значение дали ти харесва, или не!
След което се обърна към Гаетан.
— Моето момче, на теб нямам какво да ти казвам. Оценките ти са отлични и преподавателите не могат да се нахвалят от теб. При нас ще имаш подходяща обстановка за труд и учение.
В настъпилата тишина след комплиментите към Гаетан се издигна тънкият неуверен гласец на Изабел Манжен-Дюпюи:
— Няма да дойдем да живеем у вас.
Бабата се сепна.
— Моля?
— Няма да дойдем у вас. Оставаме тук. Или на друго място… но не у вас.
— И дума да не става! Няма да те оставя да продължаваш да живееш като развратница.
— Аз съм голяма, искам да живея свободно… — промърмори Изабел, избягвайки погледа на майка си. — Никога не съм живяла свободна.
— Видяхме как се възползваш от свободата си!
— Ти решаваш вместо мен, вие винаги сте решавали вместо мен за всяко нещо. Дори не знам коя съм в действителност. На моята възраст… Искам да стана свястна отвътре. Искам да ме виждат каква съм отвътре.
— Затова ли си търсиш мъже в интернет?
— Кой ти каза?
— Домисий, дъщеря ти.
Домисий сви рамене и продължи да дъвче.
— Искам да се срещам с мъже, за да разбера коя съм, искам да ме обичат заради мен самата. Ох, не знам нищо вече, съвсем се обърках.
Вперила злобен и подигравателен поглед в дъщеря си, г-жа Манжен-Дюпюи виждаше как тя се оплита все повече. Възрастната дама бе човек студен и за нея дългът бе религия. Тя очакваше да получи обожанието на дъщеря си и внуците като отплата за пресметливото си благодеяние.
— Животът, детето ми, не е в това, да се запознаваш с мъже, както ти твърдиш. Животът е дълъг път на честност, добродетелност, а ти май отдавна си загърбила тези прекрасни ценности.
— Няма да дойда у вас — упорстваше Изабел Манжен-Дюпюи, без да дръзне да погледне майка си в очите.
— И аз! — уверяваше Домисий. — Тук ми е гадно, но у вас ще ми е още по-гадно.
— Няма да имате избор… — обяви госпожата, като плесна с длан по масата и обяви края на дебата.
Гаетан слушаше, съкрушен. Някой ден цялата тази разправия щеше да приключи. Със сигурност. Щеше да й се види краят.
На сутринта след разговора със Зое Жозефин се обади на Гарибалди.
Тя се бе научила да цени мъжа с черната пригладена коса, с тъмните надвиснали над очите вежди, които се спускаха и вдигаха като капаци, с невероятно изразителното, сякаш гумено лице. Той бе водил разследването за смъртта на госпожица Дьо Басониер, както и на Ирис с много такт и умение. Когато отиде да говори с него в Криминалната полиция на „Ке дез Орфевр“ № 36, бе останала с впечатление, че я слуша с уши, очи и… с цялата си душа.
Бе оставил полицейската си значка на бюрото и душите им си бяха проговорили. Отвъд думите, мълчанията, колебанията, потреперването на гласа. Бяха се разпознали.
Случва се понякога да си поговориш от душа с непознати хора.
Не се бяха виждали от смъртта на Ирис. Но тя знаеше, че винаги може да му позвъни и да го помоли за услуга.
Той вдигна и тя го позна по гласа.
Попита дали е удобно да поговорят. Той отговори, че тъкмо си бил дал кратък отдих между две дела. Размениха някоя и друга изтъркана фраза и той попита с какво може да й бъде полезен. Да не е тръгнала отново по следите на опасен престъпник. С усмивка Жозефин отговори, че не е, че този път става дума за съвсем различна история, по-нежна и романтична.