Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Сега в стаята се чуваше само дишането на Шефа.
Дъфи стискаше в ръка влажната носна кърпа, с която си беше обърсал лицето, и наблюдаваше тази сцена със страхопочитание и ужас. Захарчо не обръщаше никакво внимание.
Ларсън, чиито ревери Шефа все още стискаше в ръцете си, дори не мигна. Което си е право, право си е. Той не трепваше. Сякаш в жилите му течеше ледена вода. Нищо не беше в състояние да го смути — нито обиди, нито гняв, нито издевателства, нито дори побой, от който лицето му да се превърне в суров шницел. Той беше човек на сделката. И знаеше цената на всяко нещо.
Той стоеше пред тежкото почервеняло лице, което го изгаряше с парливия си алкохолен дъх, и чакаше. Най-после Шефа го пусна. Просто разпери пръсти и като вдигна ръце, отстъпи от него. След това му обърна гръб и се отдалечи, като че оня не съществуваше. Краката, обути само с чорапи, стъпваха безшумно, а главата леко се поклащаше.
Шефа седна на канапето, наведе се напред, подпря лакти на разкрачените си колене и се втренчи в гаснещите въглени в камината така, сякаш в стаята нямаше никой.
Без да продума, Ларсън се упъти към вратата, отвори я и излезе, като я остави открехната. Тайни Дъфи също тръгна към вратата, но с някаква особена лекота — лекотата на подутото тяло на удавник, изплувало на деветия ден, каквото впечатление оставя дебел човек, когато стъпва на пръсти. Той сложи ръка на дръжката и се обърна. Когато очите му се спряха на Шефа, за когото нищо вече не съществуваше, в тях отново проблесна гняв и аз си помислих: „Бога ми, в него все още има нещо човешко.“ После той улови погледа ми и на лицето му се изписа страдалческо изражение с няма молба да му простя за всичко, да го разбера и му вляза в положението и да не си мисля лошо за горкия Тайни Дъфи, който все гледа да угоди, а за благодарност му плисват в лицето остатъка от уискито. Мигар той няма никакви права? Мигар горкият Тайни е безчувствено говедо?
После той последва Ларсън в нощта. И успя да затвори вратата съвсем безшумно.
Погледнах Шефа, който не помръдваше.
— Радвам се, че сварих последното действие — казах, — но вече е време да се омитам.
Изключено бе тепърва да говорим за законопроекта за данъците.
— Чакай — спря ме той.
После вдигна бутилката и опъна една глътка. Сега вече се задоволяваше само с най-необходимото.
— Казвам му — втренчи се в мен, — казвам му, ти само посмей да пропуснеш макар и един райбер или парче желязо в арматурата, казвам му…
— Това го чух вече.
— … посмей да сложиш макар и лъжичка излишен пясък, да направиш и най-дребно мошеничество, и ще те одера жив, жив ще те одера! — Той стана и пристъпи съвсем близо до мен. — Жив ще го одера — повтори, дишайки тежко.
— Да, ти каза това.
— Казах го и ще си удържа думата. Нека само се опита да ме измами.
— Ясно.
— Аз и без това ще го одера жив. Като нищо ще го одера. — Разпери широко ръце. — Всичките ще ги одера. Всички, които ровят с мръсните си ръце. Нека веднъж свършат работата, после всичките ще ги одера, бога ми! Да ровят те с мръсните си ръце. Те ме принудиха да им възложа строежа, те!
— Не мислиш ли, че и Том Старк има някаква вина? — казах аз.
Това го накара да се спре, колкото и да се бе засилил. Той ме изгледа така, като че се готвеше да ме удари. После се обърна и отиде към канапето. Но не седна. Само се наведе за бутилката, ощети я пряко, пак ме изгледа и каза едва чуто:
— Той е още дете.
Не му отговорих. Шефа целуна още веднъж бутилката.
— Той е още дете — повтори тъпо.
— Естествено.
— Но другите — викна той и пак разпери ръце, — другите… те ме принудиха да им възложа строежа… живи ще ги одера, ще ги унищожа без остатък!
Той говори още дълго в същия дух, след което се тръшна на канапето. После повтори глухо още няколко сентенции все в този дух и пак каза, че Том бил още дете. След това този разговор, в който участвуваше само едната страна, замря и остана да се чува само хъркане и пуфкане.
Гледах го и се сетих за онази вечер — бог знае преди колко години беше, — когато за първи път се напи в моята стая в хотела в Ъптон и изключи. Дълъг път бе извървял оттогава. Сега виждах пред себе си не кръглоликото момчешко лице на чичко Уили. Всичко се беше променило. И то много, честна дума.