Черното копие и сянката на Властелина [bg]

Велики Андуин съзряха отдалеч. Мярна се гъсто-синя светлина, а след това малко по малко се откри цялата река и зеленият остров по средата й. Те излязоха при южния край на Каир Андрос, където през Андуин бяха прехвърлени невиждани от хобита високи и изящни аркови мостове от тъмно-ален камък. По мостовете напред-назад се движеше плътен поток каруци и карети, хората яздеха и вървяха пеша. На Атлис му се наложи на два пъти да повиши глас, за да ги пуснат.

Арките на мостовете бяха толкова високи, че под тях свободно преминаваха високомачтови платноходки. На самия Каир Андрос – в памет на водените тук жестоки битки в дните на войната за Пръстена – бе съхранена старата крепост. Зад реката се беше разпрострял голям и шумен град, неотстъпващ по красота на самата Северна Столица. Нататък пътят им минаваше по вода.

Фолко чувстваше, че е отвикнал от хората. Пустошта му изглеждаше сега по-мила и дори великолепната на вкус бира не му помагаше да се освободи от неочаквано възникналото напрежение. Болно му беше да гледа красотата на тази така добре уредена страна – да гледа и да знае, че скоро всичко ще се окаже разорено от огън и меч...

Кораб с високи и стръмни бордове, който никак не приличаше на стремителните гребни дракарн на Морския народ, ги понесе по-нататък. По бреговете на Великата река се нижеше плътна редица от селища. На места до самата вода приближаваше гората и ронеше в реката есенните си листа. Андуин не знаеше покой – по него сновяха големи и малки съдове, едни с платна, други с гребла. От север плуваха салове със дървен материал от владенията на беорнингите и Фолко се чудеше, как кормчията на кораба им се изхитрява да лавира в този поток.