Драконите на сломеното слънце [bg]

— Къде съм? — попита объркано. — Какво се е случило с мен?

— Намирате се в болничното отделение на нашия Орден, сър — отвърна лечителката. — В Квалинести. Очевидно елфите са ви направили засада. Повече от това не ми е известно. — Нито пък особено я интересуваше, ако съдеше по хладното й изражение. — Открил ви е наместник Медан. Доведе ви онзи ден. Спасил е живота ви.

Джерард бе в пълно недоумение.

— Елфите са ме нападнали?

— Не знам нищо повече — повтори лечителката. — Не сте единственият ни пациент. Ще се наложи да попитате лично наместника. Той ще бъде тук след малко. Идва всяка сутрин, откакто ви доведе, и седи до леглото ви.

Рицарят си припомни твърдата ръка и силния, заповеден глас. Обърна се в леглото бавно и с усилие. Раните му бяха здраво бинтовани. От дългото лежане чувстваше мускулите си напълно отпуснати. Погледът му попадна на бронята — неговата черна, почистена и излъскана броня, сложена на поставка недалече от леглото.

Джерард простена и затвори очи, което явно накара лечителката да сметне, че отново е изпаднал в безсъзнание. Помнеше всичко, или поне по-голямата част от онова, което му се беше случило. Спомняше си битката с двамата Рицари на Нерака. Припомни си стрелата и третия рицар, както и че го беше предизвикал на двубой.

Не си спомняше никакви елфи.

Отнякъде се появи младеж, понесъл поднос с бульон, парче хляб и чаша.

— Да ви помогна ли, сър? — попита учтиво той.

Джерард си представи как го хранят с лъжичка като някакво пеленаче.

— Не — отговори и макар да му струва нов взрив от невероятна болка, се изправи мъчително в седнало положение.

Младежът остави подноса в скута му и седна на близкия стол, за да го наблюдава докато се храни.

Рицарят натопи парчето хляб в супата. Отпи от прясната чиста вода в чашата и се зачуди как ли да разбере истината.

— Да разбирам ли, че сега съм ваш пленник тук? — обърна се към младия човек.

— Но защо, разбира се, че не, сър! — изуми се послушникът. — Защо мислите така? Издебнал ви е отряд от бунтовни елфи, сър! — Той го наблюдаваше с очевидно възхищение. — Наместник Медан разказа историята на всички ни, когато ви доведе. Носеше ви със собствените си ръце, сър. Кръвта ви го покриваше от горе до долу. Обясни ни, че сте герой и че не бива да пестим усилия, за да ви излекуваме напълно. С раните ви се заеха седем мрачни мистици. Вие! Затворник? — Младежът се засмя и поклати глава.

Джерард отмести недокоснатата купа с бульон. Току-що беше изгубил апетита си напълно. Измърмори нещо в смисъл, че е по-слаб, отколкото първоначално е предполагал и отново се отпусна сред възглавниците. Послушникът се засуети около него, провери дали раните му не са се отворили отново и се увери, че превръзките не са се разхлабили. Спомена, че нараняванията му заздравяват задоволително и че има нужда от сън.