Зовът на барабана [bg]

— Жена ми почина — каза той рязко. — На кораба от Англия към Ямайка. Беше тръгнала да дойде при мен.

— Съжалявам да го чуя — каза тихо Джейми. — Момчето с нея ли е било?

— Да. — Лорд Джон се обърна и се облегна на перваза, а пролетната светлина очерта главата му със сияещ ореол. — Уили беше… много близък с Изобел. Тя беше единствената майка, която е имал.

Истинската майка на Уили, Дженива Дънсейни, бе умряла при раждането му, а предполагаемият му баща, граф Елсмиър, бе умрял на следващия ден, при злополука. Поне Джейми ми беше казал така. Затова сестрата на Дженива, Изобел, бе осиновила осиротялото дете, а Джон Грей се бе оженил за нея, когато Уили бил на шест години — когато Джейми вече напуснал работата си при Дънсейни.

— Много съжалявам — казах искрено и нямах предвид само смъртта на съпругата му.

Грей ме погледна и кимна леко в благодарност.

— Службата ми като губернатор е почти към края си. Възнамерявах да се установя на острова, ако климатът понесе добре на семейството ми. Но после… — Сви рамене. — Уили беше съсипан от мъка заради смъртта на майка си, стори ми се подходящо да се опитам да го разсея. Почти веднага се появи такава възможност; имението на жена ми включва и голям имот във Вирджиния, който тя бе завещала на Уилям. След смъртта ѝ аз получих запитвания от управителя на плантацията, който искаше инструкции.

Той се отдалечи от прозореца и се приближи бавно към масата.

— Не можех да реша какво да направя с имота, без да го видя и да преценя условията там. Затова реших, че трябва да отплаваме за Чарлстън, а оттам по суша към Вирджиния. Надявах се новите впечатления да разсеят Уилям от скръбта му — което с удоволствие забелязвам, че се случва. През изминалите седмици е много по-ведър.

Отворих уста да му кажа, че Фрейзърс Ридж е доста встрани от пътя им, но размислих.

Той като че ли се сети за това, защото ме погледна с крива усмивка. Ама наистина трябваше да се науча да контролирам лицето си. Едно беше Джейми да ми чете мислите, и то не беше никак неприятно, общо взето, но напълно непознати да влизат и излизат от ума ми беше съвсем друго.

— Къде е плантацията? — попита Джейми, което беше по-тактичен вариант на същия въпрос.

— Най-близкият до нея град се нарича Линчбърг — на река Джеймс. — Лорд Джон ме погледна, все още предпазлив, но явно възвърнал доброто си настроение. — Всъщност се отклонихме само с няколко дни от пътя си, за да дойдем тук, въпреки отдалечеността на вашия район.

Насочи вниманието си към Джейми и се смръщи леко.

— Казах на Уили, че си стар мой познат от дните ми на военен. Надявам се, че няма да осуетиш тази измама?

Джейми поклати глава, едното ъгълче на устата му се изви леко.

— Измама ли е? Не мисля, че имам нещо против при сегашните обстоятелства. А и в общи линии е вярно.