Зовът на барабана [bg]

Нарочно бях заобиколила през дрянова горичка, за да имам извинение да се обърна и да го изчакам. Той идваше след мен. Наведе се тромаво да вземе обувката със сребърна катарама, която беше изпуснал.

Не, помислих си, като го гледах скришом как се изправя със зачервено лице. Не беше толкова силна, колкото си помислих отначало. Личеше си, че ще има скулите на Джейми, но още не бяха толкова проявени. Той щеше да стане много висок — това беше очевидно, — но сега беше колкото мен на ръст, слаб и строен, с много дълги крайници и достатъчно слаби, за да изглеждат почти деликатни.

Беше много по-тъмен от Джейми; в косата му на слънцето личаха червени отблясъци, но беше тъмнокестенява, нищо общо с червено-златистата коса на Джейми, а кожата му бе станала златиста от слънцето, а не като на Джейми бронзова.

Имаше котешките очи на Фрейзър обаче и нещо в наклона на главата и слабите рамене ме караше да мисля за…

Бри. Усетих слаб шок, като електричество. Той не приличаше толкова на Джейми, всъщност споменът за Бриана ме бе накарал да подскоча, когато го видях. Едва с десет години по-малък от нея, детските очертания на лицето приличаха много повече на нейните, отколкото на Джейми.

Беше спрял да разплете дълъг кичур от косата си от един клон на дряна; сега идваше към мен, извил питащо вежда.

— Далече ли е? — Лицето му беше поруменяло от усилието да върви, но все още бе леко пребледнял и поглеждаше постоянно към краката си.

— Не — казах аз. Посочих към кестеновата горичка. — Ей там е. Вижда се димът от комина.

Той не изчака да го водя, а тръгна с бърза крачка, нетърпелив да се отърве от пиявиците.

Последвах го, не исках да стигне до къщата преди мен. Бях жертва на много неприятна смесица от емоции; най-силната беше тревога за Джейми, малко след нея идваше гневът към Джон Грей. А отдолу — силно любопитство. На дъното, достатъчно дълбоко, за да се преструвам, че не съществува, беше острият копнеж по дъщеря ми, чието лице никога нямаше да видя отново.

Джейми и лорд Джон седяха на пейката до вратата. Когато чуха стъпките ни, Джейми се изправи и погледна към гората. Беше имал време да се подготви. Погледът му мина небрежно по момчето, когато се обърна към мен.

— О, Клеър. Намерила си другия ни гост. Изпратих Иън да те повика. Сигурно помниш лорд Джон?

— Как бих могла да го забравя? — отвърнах и го дарих с най-ослепителната си усмивка. Устата му потрепна леко, но запази сериозно изражение, когато се поклони дълбоко пред мен. Как бе възможно да е така безупречно изтупан след няколко дни езда и нощуване в гората?

— На вашите услуги, госпожо Фрейзър. — Погледна към момчето и се смръщи леко при раздърпания му вид. — Мога ли да ви представя заварения си син, лорд Елсмиър? И, Уилям, както виждам, си се запознал с нашата любезна домакиня. Ще поздравиш ли и домакина ни, капитан Фрейзър?