Зовът на барабана [bg]

— Гаднички са — съгласих се аз. Станах, взех чиста кърпа, потопих я във вода и делово избърсах лицето му. После, без да го питам, взех четката си и започнах да сресвам оплетената му коса.

Той изглеждаше доста стреснат от тази фамилиарност, но след като се скова за миг, не възрази и аз продължих да сресвам косата му, а той издаде лека въздишка и отпусна рамене.

Косата му беше приятно топла под пръстите ми, които още бяха студени заради потока, но се стоплиха, докато подреждах меките кичури копринена кестенява коса. Беше много гъста и леко чуплива. На темето му имаше лизнато, деликатно въртопче, от което леко ми се зави свят; Джейми имаше на същото място.

— Изгубих си панделката — каза той и се огледа, сякаш си мислеше, че тя ще се материализира от долапа за хляб или мастилницата.

— Няма проблем, ще ти заема една. — Приключих със сплитането на косата му и я вързах с жълта панделка, изпълнена със странно желание да го защитавам.

Бях научила за съществуването му едва преди няколко години и ако понякога се сещах за него, то бе само с леко любопитство, примесено с негодувание. Но сега нещо — може би приликата му с моето дете, и с Джейми, или просто фактът, че се бях погрижила за него по някакъв начин — ме караше да изпитвам почти собственическо чувство.

Чувах гласовете отвън; после внезапен смях и раздразнението ми към Джон Грей се завърна на прилив. Как смееше да подлага на такъв риск както Джейми, така и Уилям — и то за какво? Защо този проклет човек беше тук, сред пустошта, която бе така очевидно неподходящо място за такъв като него…

Вратата се отвори и Джейми надникна вътре.

— Всичко наред ли е? — попита той. Погледна момчето с изражение на любезна тревога, но видях как ръката му, свита на юмрук, се опира на рамката на вратата, и напрежението в краката и раменете му. Той беше изопнат като струна; ако го докоснеш, щеше да издаде лек вибриращ звук.

— Всичко е наред — отвърнах любезно. — Лорд Джон ще желае ли нещо освежително, как мислиш?

Сложих котлето, за да направя чай, и — като въздъхнах вътрешно — извадих последния самун хляб, който бях решила да използвам за следващите си експерименти с пеницилин. И — като реших, че случаят си заслужава, — извадих и последната бутилка бренди. Когато сложих гърненце със сладко на масата, обясних, че за нещастие маслото е под опеката на прасето в момента.

— Прасе ли? — попита объркан Уилям.

— В килера — казах аз и кимнах към затворената врата.

— Защо държите… — започна, после изправи рязко гръб и стисна устни — явно беше сритан под масата от втория си баща, който се усмихваше любезно над чашата си.

— Много любезно от ваша страна да ни приемете, госпожо Фрейзър — намеси се лорд Джон и погледна предупредително сина си. — Извинявам се за неочакваната ни поява. Надявам се, че не ви причинява голямо неудобство.

— Изобщо — казах аз, като се чудех къде ще ги сложим да спят. Уилям можеше да отиде в бараката с Иън, вероятно; не беше по-зле от това да спиш на открито. Но мисълта да споделям леглото с Джейми, докато лорд Джон е на другото, само на ръка разстояние…