Зовът на барабана [bg]

Вероятно легендите за зелените хора и митовете за преобразяващи се нимфи се бяха породили така: не с оживели и проходили дървета, дори не с жени, превърнали се в дърво, а чрез потапянето на топлата човешка плът в хладните селения на растенията.

Усещах как сърцето ми бие бавно, почти болезнения пулс на кръвта в пръстите ми. Жизнената сила. Вървях с ритъма на водата и вятъра, без да бързам или да мисля, част от бавния и съвършен ред на вселената.

Бях забравила за малкия местен хаос.

Точно когато стигнах до върбите, иззад дърветата се чу силен писък. Бях чувала крясъци на различни животни, от пуми до ловуващи орли, и можех да позная човешкия крясък.

Излязох бързо от потока и тръгнах през преплетените клони, като изскочих на откритото зад тях. Едно момче танцуваше по брега над мен, пляскаше диво по краката си, виеше и се въртеше напред-назад.

— Какво…? — започнах и то ме погледна, сините му очи бяха ококорени от сепване при внезапната ми поява.

Но не беше стреснато колкото мен. Беше на единайсет или дванайсет години; високо и слабо като борова фиданка, с рошава и гъста кестенява коса. Скосените сини очи се взираха в мен от двете страни на острия прав нос, който познавах като собствената си длан, макар да знаех, че никога не съм виждала това дете.

Сърцето ми се беше качило някъде около гласните струни и студ се стрелна от краката ми към стомаха. Опитах се да реагирам въпреки шока и успях да огледам и останалото от външния му вид — риза и бричове от добро качество, макар и мокри, и дълги бели прасци, осеяни с черни буци, като парчета кал.

— Пиявици — казах аз и по навик професионалното спокойствие надмогна личния смут. Не може да бъде — помислих си, макар да знаех много добре, че е точно така. — Това са само пиявици. Няма да те наранят.

— Знам какво са! — рече то. — Махни ги от мен! — започна да се пляска по прасеца, треперейки от възмущение. — Те са гадни!

— О, не са толкова гадни — казах аз, започвах да се овладявам. — Те също са полезни.

— Не ми пука дали са полезни! — изрева то и затропа от яд. — Мразя ги, махни ги от мен!

— Е, спри да тропаш тогава — казах остро. — Седни и ще ги махна.

Момчето се поколеба, погледна ме с подозрение, но неохотно седна на един камък и протегна осеяните си пиявици крака.

— Махни ги веднага! — настоя.

— Спокойно. Откъде се взе?

То ме погледна безизразно.

— Не живееш тук — казах напълно сигурна. — Откъде си?

Той направи очевидно усилие да се овладее.

— Ами… спахме на едно място, наречено Салем, преди три нощи. Това е последният град, който видях. — Размърда силно крака. — Махни ги ти казах!