Достатъчно време за любов [bg]
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Серия: История на бъдещето #24
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Год: Квазар
- ISBN: 954-8826-33-X
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Достатъчно време за любов [bg]». Краткое содержание книги:
Годината е 4272 по григорианския календар, или 2053 от началото на Великата Диаспора на човешката раса.
Лазарус Лонг — човекът с много лица и имена, преживял повече от две хилядолетия , най-възрастният член на човешката раса — се завръща на планетата Секундус, за да умре. По най-простия начин — чрез отказ от поредното подмладяване. Но се намират хора, които не могат да позволят мъдростта му да бъде изгубена за човечеството. А и самия Лазурис има какво още да научи…
Обяснението се оказа много просто. Помещенията в половината сграда бяха заети от подмладителната клиника и от болницата; в тях можеше да се влезе направо от улицата. Броят на семейните стаи не беше константен; стените между тях бяха подвижни. При увеличаване на потребностите на колонията или на числеността на семейството имаше готовност за преместването на клиниката и болничния отсек някъде наблизо в града.
(Провървя ми — когато пристигнах, нямаше пациенти нито в клиниката, нито в болницата. В противен случай повечето от възрастните членове на семейството щяха да са доста заети.)
Броят на членовете на семейството изглеждаше също толкова неопределен, колкото и броят на стаите. Предположих, че обитателите са осем: трима мъже — Старейшината, Айра и Галахад; три жени — Ищар, Хамадриад и Минерва; две деца — Лорелай Ли и Лапис Лазули. Оказа се, че има още две момиченца, току-що проходили, както и малко момченце. Освен това аз не бях нито първият, нито последният, поканен да живее в дома за неопределено време. Не беше ясно и дали подобен престой означава, че съм гост на семейството, или че съм негов член.
Отношенията вътре в семейството също бяха крайно неразбираеми. Колонистите винаги си имат семейства. Колонист-самотник — в тази фраза има вътрешно противоречие. Но на Терциус всички колонисти бяха Хауардовци, а сред нас са разпространени най-различни видове брак, с изключение може би само на пожизнената моногамия.
На Терциус нямаше никакви закони относно брака; Старейшината беше решил, че не са необходими. Малкото закони, действащи на планетата, бяха отбелязани в миграционния договор, съставен от Айра и Лазарус. Съдържанието му включваше обичайните договорености със земевладелците и определяше ръководителя на колонията за абсолютен арбитър, докато не подаде оставка. Но в документа нямаше нито дума за брака и семейните взаимоотношения. Колонистите регистрираха новородените, както бе прието сред Хауардовците, а компютърът Атина играеше ролята на архивар. При прегледа на записите установих, че вместо да се изброяват предшествениците на децата, в документацията се нанася генетичен класификационен код — система, която генетиците на Семействата от векове настояваха да бъде въведена (и аз бях съгласен с тях), но която изискваше специалистите по генеалогия наистина здраво да се трудят. Особено ако бракът не е регистриран, което се случваше от време на време.
Открих една двойка с единайсет деца: шест негови, пет нейни и нито едно съвместно. Направих си извода от кодовете им, които бяха абсолютно несъвместими. По-късно се запознах с тях — прекрасно семейство, процъфтяваща ферма и никакъв признак, че сред тайфата деца има някое, което да не признава двамата за свои родители.
Обаче семейството на Старейшината беше още по-неопределено. Естествено, генетичните предшественици се документираха при всяко раждане, но… кой за кого беше женен?
Банята им наистина беше „декадентска“, както ми бе обещано. Състоеше се от салон и освежител и беше предназначена за почивка и развлечение на семейството. Заемаше изцяло една от страните на първия етаж. Вътрешните стени лесно се махаха и при топло време банята бе отворена откъм градината (когато пристигнах навън бе топло).
От обстановката би останал доволен и най-придирчивият сибарит: в центъра на помещението, точно срещу фонтана в градината, също имаше фонтан. И двата бяха оградени от широк ръб, на който човек можеше да седне, да отпусне уморените си крака и да се наслади на напитката си. В единия ъгъл имаше сауна, в другия — душове, покрай тях — сложен пулт за управление. В залата имаше и дълъг басейн; в единия му край — син на цвят — водата достигаше до коленете, а в другия — червен — дълбочината бе до брадичката. От двете страни на басейна беше разположена по една вана — доста обширна за сам човек, но напълно удобна за двама или трима. Забелязваха се кушетки, на които човек би могъл да подремне, докато същевременно е потопил във водата уморените си нозе; имаше и козметична маса с дуо-огледало, в което човек след помощ от Атина можеше да види не само лицето си, но и тила си; единият ъгъл бе покрит с мек килим, върху който бяха натрупани множество възглавнички — големи и малки, твърди и меки. Естествено, и барът с освежаващи напитки бе налице… Ако съм пропуснал нещо, то вината е моя, а не на проектанта. Всички останали, по-обичайни методи за наслада също бяха подръка.