Достатъчно време за любов [bg]

Стори ми се, че открих известна закономерност в разположението на луничките.

— Благодаря ти, Лорелай, ще облека хламидата.

Винаги съм смятал, че в домове с достатъчно свободни нрави, особено когато вечер е топло, човек може да ходи облечен както си иска. Но аз бях почетен гост и не можех да се явя на вечеря необлечен, макар и да се намирах сред „семейството си“.

— Очакваме ви, само дето аз съм капитан Лазули, но всъщност е все едно, защото аз съм тя. Извинявайте. — Тя моментално изчезна.

Облякох хламидата, после излязохме в градината и взехме роклята на Тамара — тя беше в същия син цвят, както и моята дреха, а благоуханието, носещо се от нея, напомняше за златния век в Древна Елада. Не рокля, а синя мъгла. Беше по-дълга от хламидата ми, което също беше уместно: в Древна Гърция, по време на златната й ера, мъжете са носили по-къси дрехи от жените, обратно на обичаите на Секундус (още не знаех каква е модата на Терциус). Ние си подхождахме един с друг и аз се чувствах щастлив.

Случайност? Когато Старейшината е наблизо, „случайностите“ никога не са случайни.

Вечеряхме в градината; всяка двойка седеше на един от диваните, подредени във формата на шестоъгълник, за шеста страна на който служеше фонтанът. Атина управляваше танца на водата и на цветните светлинки в нея. Всички жени с изключение на Тамара помагаха в поднасянето на храната; сервитьорки бяха Лори и Лази — и без това никой не можеше да ги накара да си седят спокойно на дивана. Когато празненството започна, Айра седеше с Минерва, Лазарус — с Ищар, Галахад — с Хамадриад, а близначките — заедно. Но жените обикаляха масите като шахматисти по време на сеанс, сменяха местата си, изпиваха по няколко глътки и след кратка прегръдка продължаваха нататък. Всички, освен Тамара, чийто допир усещах с коленете си през цялото време на празненството. Беше чудесно, че тя не се местеше; аз не съм стеснителен, но предпочитам да не показвам галантността си, освен ако не е необходимо. Просто ми беше приятно да усещам допира на топлото й тяло.