Децата на капитан Грант
- Автор: Верн Жюль Габриэль
- Серия: voyages extraordinaires #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жечо Обов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Децата на капитан Грант». Краткое содержание книги:
В три часа на десния бряг се показаха няколко планински възвишения, Покароа Рейнджес, които приличаха на разрушена зъбчата стена. Върху някои остри върхове се виждаха разрушени „паха“, стари бойници, издигнати от маорски инженери в недостъпни места. Те приличаха на големи орлови гнезда.
Слънцето се готвеше да изчезне зад хоризонта, когато лодката се блъсна в един бряг от камъни пемза, които Уайкато, извираща от вулканически планини, носеше с течението си. Там растяха няколко дървета, които изглеждаха удобни за лагеруване. Кай Куму нареди да свалят пленниците, като на мъжете вързаха ръцете, а жените оставиха свободни. Всички бяха поставени в средата на лагера, около който запалените огньове образуваха непроходима огнена преграда.
Още преди Кай Куму да съобщи на пленниците намерението си да ги размени, Гленарван и Джон Манглс обсъждаха възможностите за бягство. Това, което не можеха да предприемат в лодката, те се надяваха да го опитат на сушата по време на лагеруването, като се възползуват от благоприятните възможности на нощта.
Сега обаче след разговора между Гленарван и новозеландския вожд те решиха, че е по-добре да се въздържат. Трябваше да имат малко търпение. Това беше най-благоразумното. Размяната предоставяше по-големи възможности за спасение, отколкото въоръжено нападение или бягство през тия непознати области. Разбира се, много събития можеха да се случат, които да забавят и дори да попречат на размяната. Все пак по-добре беше да изчакат резултатите от преговорите. Всъщност какво можеха да направят десетина души без оръжие срещу тридесет добре въоръжени диваци? Гленарван предполагаше, че племето на Кай Куму е загубило някой много важен вожд, когото желаеха особено да освободят, и той не се лъжеше.
На другия ден лодката заплава нагоре по течението още по-бързо. В десет часа тя спря за момент при потока Похайвхена, малка рекичка, която лъкатушеше по равнината на десния бряг.
На това място една друга лодка, в която имаше десет туземци, се присъедини към лодката на Кай Куму. Бойците набързо размениха обичайното „айре майра“, което значи „ела тук с добро здраве“, и двете лодки заплаваха заедно. Новодошлите бяха водили неотдавна сражение с английските войски. То личеше по разкъсаните им дрехи, окървавените им оръжия и кървящите още под парцалите им рани. Те бяха мрачни и мълчаливи. С присъщото на всички диви племена равнодушие, те не обърнаха никакво внимание на европейците.
По пладне се очертаха на запад върховете на Маунгатотари. Долината на Уайкато започваше да се стеснява. На това място реката, притисната в дълбоко корито, течеше буйно като бързей. Но мощта на гребците, удвоена и придружена от песен, която отмерваше ударите на веслата, извлече лодката от пенливите води. Бързеят бе преминат и Уайкато възстанови бавното си течение, което правеше остри завои на всяка миля.
Привечер Кай Куму спря в подножието на планините, чийто първи възвишения падаха отвесно върху тесните брегове. Там двадесетина туземци, пристигнали по-рано с лодките си, се готвеха за нощуване. Под дърветата горяха огньове. Техният вожд, равен на Кай Куму, пристъпи с отмерени крачки напред и като потърка носа си в тоя на Кай Куму, го приветствува със задушевния поздрав „шонги“. Пленниците бяха настанени в средата на лагера и пазени с изключителна бдителност.
На другата сутрин продължиха дългото пътуване срещу течението на Уайкато. По малките притоци на реката пристигаха нови лодки. Събраха се около шестдесет войници, които очевидно бяха участници в последното въстание и бяха повече или по-малко засегнати от английските куршуми. Те се прибираха в планинските области. От време на време от лодките, които плаваха една след друга, се разнасяше песен. Някой от туземците започваше да пее патриотичната ода от мистериозния „Пихе“:
национален химн, който въодушевява маорите във войната за незавасимост. Гласът на певеца, плътен и звучен, пробуждаше планинското ехо, а след всеки куплет туземците се удряха в гърдите, които кънтяха като барабан, и подемаха в хор войнствения стих. После с нов напън на веслата, лодката преодоляваше течението и литваше по повърхността на водата.