Лунните градини
- Автор: Ериксън Стивън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Лунните градини». Краткое содержание книги:
За сержант Уискиджак и неговия отряд Мостоваци, както и за Татърсейл, оцелялата магьосница на Втори легион, краят на обсадата на Пейл би трябвало да е време на траур за многото мъртви. Но Даруджистан, последният от Свободните градове на Дженабакъз, все още се държи, а тъкмо към тази древна цитадела е насочила Ласийн хищния си поглед.
Ала изглежда, че империята не е сама в тази величава игра. Сбират се зли, обвързани със сянката сили и самите богове се подготвят да вземат участие…
Замислено и написано в панорамни мащаби, „Лунните градини“ е епично фентъзи от най-висш порядък — възхитително приключение, разказано от нов и талантлив глас.
Мийзи примижа в прахоляка към спящия още Крокъс и попита:
— Другият как изглежда?
Ирилта се ухили.
— Бива го да го потъркаляш на дюшека, мене ако питаш. Вика, че намерил Кол на Джамътс Уори, целия оплескан с кръв. Кол се събудил, колкото да му каже да го докара тук. Сега е долу в гостилницата, яде за трима.
— Чужденец ли е?
Ирилта отиде до прозореца.
— Говори на дару все едно, че му е роден. Но рече, че идва от север. От Пейл. Преди това бил в Дженабарис. На войник ми прилича, мене ако питаш.
— Някаква вест от Змиорката?
— Засега държим момчето тук.
— А момичето?
— И него.
Мийзи въздъхна.
— На Крокъс няма да му хареса, че сме го тикнали в тоя гълъбарник.
Ирилта погледна ядосано спящото момче. „Наистина ли е заспал?“
— Нямаме избор. Казаха, че двама стражи чакали пред дома на Мамът — закъсняха, разбира се, но за малко. — Тя изтри прахта от прозореца и надникна навън. — Понякога съм готова да се закълна, че виждам някой, или може би нещо. После примигна — и го няма.
— Знам какво имаш предвид. — Мийзи се надигна и ставите й изпукаха. — Мисля, че и Змиорката почва да се поти. — Тя се изкиска. — Горещичък става животецът, приятелко. Голям търкал ще падне.
Капитан Паран напълни халбата си за трети път. Това ли бе имал предвид Тайст Андий, че късметът му се обръщал? Откакто бе стъпил в тази страна, беше намерил трима приятели — нещо съвсем неочаквано и ново за него, и скъпо всъщност. Но за Татърсейл знаеше, че е умряла, а на нейно място… едно дете! Ток беше мъртъв. А сега, изглежда, и Кол щеше да влезе в този списък.
Той прокара пръст през локвичката бира, разлята върху масата, направи вадичка до цепнатината между две дъски и загледа как бирата се изцеди и изчезна. Усети как влагата се разля по десния му прасец, но не й обърна внимание, а се загледа в цепнатината. Дървото беше завинтено за дебелите дъски на рамката на краката.
Какво беше казал Рейк? Паран се надигна и откопча колана на меча си. Остави го на масата и извади Шанс.
Няколкото редовни посетители замълчаха и го загледаха. Зад тезгяха, Скърви посегна за сопата си.
Всичко това остана незабелязано за капитана. С меча в дясната си ръка, той пъхна острието в цепнатината и заби оръжието вертикално. Разклати го напред-назад и успя да го напъха до половината между дъските. После пак седна и посегна към халбата. Всички се успокоиха — но замърмориха.
Паран отпи глътка бира и загледа намръщено Шанс. Какво беше казал Рейк? Когато късметът ти се обърне, счупи меча. Или го дай на най-големия си враг. Съмняваше се обаче, че Опонн щеше да го приеме. А това означаваше да го счупи. Мечът беше останал с него дълго. Беше го използвал само веднъж в битка, и то срещу Хрътката.
Смътно чу в ума си думите на един от учителите си. Сбръчканото лице изплува в мислите му, за да придружи гласа.
— Онези, които боговете избират, казват, първо ги отделят от другите смъртни — с измама, лишават те от жизнената кръв на духа ти. Боговете ще ти отнемат всички, които обичаш, един по един. И колкото повече се втвърдяваш и ставаш безчувствен от тяхната загуба, толкова повече боговете се усмихват и кимат. Всеки близък, от когото започнеш да страниш, те приближава към тях. Това е оформяне на инструмент, синко, бутането и дърпането, а последната утеха, която ти предлагат, е да сложиш край на своята самота — същата онази самота, до която са ти помогнали да стигнеш.
Дали беше започнало това „оформяне“? Паран се намръщи. Той ли беше виновен за това, че някой бе посегнал на живота на Кол? Това мимолетно приятелство — достатъчно, за да подпечата една човешка съдба?
— Опонн — прошепна Паран, — има за какво да отговаряш и ще отговаряш.
Остави халбата, стана и посегна за меча.
Калам спря на стъпалата на хана. Проклятие, ето го пак онова чувство, че две невидими очи са се приковали в него. Усещането, придобито от обучението му като Нокът, го беше споходило вече четири пъти, откакто бе зърнал гостилницата. Подчиняването на това интуитивно предупреждение го беше опазило жив, но въпреки това той не усещаше някаква злонамереност в това нежелано внимание — по-скоро приличаше на насмешливо любопитство, сякаш онзи, който го следеше, знаеше много добре кой е той и какво, но като че ли му беше все едно.
Тръсна глава и влезе. Още щом направи първата крачка в душната, изпълнена с миризма на пот кръчма, разбра, че нещо не е наред. Затвори вратата и изчака очите му да се пригодят към сумрака. Чу дишане, скърцане на столове и тракането на халби, оставени на масите. Значи имаше хора. Защо беше тогава тази тишина?