Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките

Осемнайсет дни, откакто тя си замина, осемнайсет дни, които беше прекарал в мълчание. Какво можеше да каже през тези осемнайсет дни на жената, която дойде и му подаде ръка, която се отдаде напълно безкористно? Че се е сепнал от толкова великодушие? Че се е вкаменил? Че ръцете му никога няма да могат да обхванат ог-ромната любов, която даряваше Жозефин? Щеше да му се наложи да изковава думи, да реди фрази, да съчинява клетви, да измисля товарни композиции с контейнери, разпределителни гари. Тя влезе в него, все едно влизаше в празна стая.

По-добре да не беше заминала. Щях да изпълня стаята с нейните думи, движения, отдавания. Щях да й прошепна тихо да не бърза, защото съм новак. Всеки може да импровизира една целувка на перона на гарата, да повтори импровизацията до печката в кухнята, но се оказва неподготвен за мига, в който внезапно всичко се оказва възможно.

Така мина един ден, после станаха два дни, три дни... осемнайсет дни.

Може би деветнайсет, двайсет, двайсет и един.

Защо не месец... Три месеца, шест месеца, година.

Ще стане много късно. Ще сме се превърнали в каменни статуи и двамата. Как да й обясня, че вече не зная кой съм? Смених си адреса, държавата, жената, заниманията, може би ще се наложи да си сменя и името. Вече нищо не зная за самия себе си.

Затова пък зная това, което повече не искам да бъда, мястото, където повече не искам да отида.

Напуснал Касел с изложбата за съвременно изкуство, позната като „Документа“, в самолета в първа класа той преглеждаше един от каталозите, прехвърляше наум покупките си, размишляваше, че сега вече се налага да се премести, защото няма достатъчно място за колекцията си. Да се мести? В Париж или в Лондон? С нея, без нея? До него седна жена. Висока, красива, елегантна, ефирна. Невероятно женствено излъчване. Дълга кестенява коса, котешки очи, усмивка на истинска принцеса, две масивни златни гривни на дясната китка, часовник „Шанел“ на лявата, чанта „Диор“, той си отбеляза: виж ти, виж ти, значи имало и копия на Ирис. Тя му се усмихна: „Само двамата сме. Няма да обядваме всеки сам в своето кътче, тъпо е.“ Тъпо! Думата прокънтя в мозъка му. Беше любима дума и на Ирис. Тъпо отвсякъде! Този какъв е тъпак! Тя сложи подноса си до него и тъкмо щеше да седне, когато той каза: „Не, госпожо, предпочитам да обядвам сам.“ И добави наум: защото сте ми ясна, красива, елегантна, несъмнено интелигентна, сигурно разведена, живеете в скъп квартал, имате две или три деца, които посещават престижни училища, преглеждате по диагонал бележниците им, прекарвате часове на телефона или по магазините и си търсите мъж със значителни доходи, за да ви компенсира кредитните карти от бившия ви мъж. Никога повече не желая да бъда кредитна карта. Искам да бъда трубадур, алхимик, воин, разбойник, железар, жътвар! Искам да препускам с развята от вятъра коса, с изкаляни ботуши, жадувам възвишеност, поезия, мечти! Не си личи външ-но, но в момента съчинявам стихове за любимата жена, която ще изгубя, ако не побързам. Тя не е толкова елегантна, скача с двата крака в локвите, подхлъзва се на портокалови кори и се премята по стълбите, но отвори врата в мен, която не искам никога да затворя.