Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Ирис чу телефона, не беше мелодията на Ерве. Отвори едно око и се взря в часовника си. Десет часът. Беше взела две приспивателни. В устата си чувстваше вкус на гипс. Тя вдигна и чу властен мъжки глас.
- Ирис? Ирис Дюпен? - излая мъжът.
- Ммда... - отговори неуверено тя и отдръпна телефона от ухото си.
- Обажда се Раул!
Краставата жаба! Краставата жаба й звъни в десет сутринта! Тя смътно си спомни, че я бе поканил на вечеря миналата седмица и че му беше казала... Какво му беше казала всъщност? Беше вечерта, тя си беше пийнала леко и спомените й не бяха много ясни.
- Обаждам се да потвърдя за вечерята в „Риц“. Не сте забравили, нали?
Приела е!
- Не, не... - смотолеви тя.
- В такъв случай петък в двайсет и трийсет. Запазил съм маса на мое име.
Как ли се казва, забравила е. Филип го наричаше винаги Краставата жаба, но какво ли му беше презимето.
- Съгласна ли сте, или желаете някое по-... как да кажа, по-ин-тимно място?
- Не, не, чудесен избор.
- Като за първа среща си помислих, че е идеално... Храната е хубава, обслужването безупречно, а и атмосферата е много приятна.
Изразява се като туристически справочник! Тя се отпусна назад на възглавницата. Как беше стигнала до такова падение? Трябваше да престане да взема приспивателни. Да спре да пие. Нощно време беше най-страшно. Времето на ненужните разкаяния и на връхлитащите тревоги. Не й беше останала и прашинка надежда. Единственият начин да приспи страха, да заглуши вътрешния глас, който я изправяше очи в очи с реалността: „Стара си, сама си, а времето лети“ - беше питието. Или две, или три питиета. Тя хвърли поглед към празните бутилки, строени като победени войници до кофата в кухнята, започна да ги брои с невярващ поглед. Утре спирам, край. От утре съм на вода. Или само една чаша. За кураж, но само една!
- Много се радвам, че ще вечеряме заедно. В края на седмицата е, ще се поотпуснем, на другия ден не се става в зори, ще имаме достатъчно време да си поприказваме.
Но аз нямам какво да му кажа! - изстена Ирис. Защо ли приех поканата.
- Ще ми разкажеш за малките си проблеми и ти обещавам, че ще ти помогна.
Тя направо подскочи, дълбоко засегната: наистина ли й заговори на „ти“?
- Красивите жени не са създадени да живеят сами. Ще видиш... Но да не би да се обадих по неудобно време?
- Спях - измърмори Ирис със сънен глас.
- Тогава продължавай да спиш, красавице моя! До петък!
Ирис затвори. Отвратена. Боже, потръпна тя, толкова ниско съм
паднала, че Краставата жаба вече си въобразява как ме е хванал в прегръдката си?
С рязко движение тя се зави презглава. Краставата жаба я кани на вечеря! Доказателство, че е ударила дъното на самотата и злочести-ната. Очите й се напълниха със сълзи и тя се разрида неудържимо. Искаше никога да не спира да плаче, да се размие в сълзи, да изчезне в соления океан. Животът ми беше прекалено лесен. Не ме научи на нищо и затова сега си наваксва, унижава ме. С единия крак съм в ада! Ако бях изпитала някое нещастие, щях да оценя щастието си!
Снощи, докато си почистваше грима, забеляза няколко бръчки на шията.
Заплака още по-безутешно. Кой мъж ще ме поиска? Скоро единственият ми спасител ще остане Краставата жаба... Ерве вече трябва да се реши, крайно време е. Ще го натисне, за да й предложи.
Имаше среща с него в осемнайсет часа в бар на площад „Мадлен“. На другия ден щеше да закара семейството си до Бел Ил и след това... След това се връща и ще бъде неин, само неин. Без жена, деца, без семейни уикенди. Ходиха да обядват в парка „Сен Клу“, разходиха се по алеите, подслониха се от ситния дъждец под едно дърво, тя се засмя, тръсна дългата си коса и с отметната глава подложи устните си... Той не я целуна. Каква игра играе? Станаха вече три месеца, откакто се срещаха почти ежедневно!
Тя беше точна на срещата. Ерве не понасяше секунда закъснение. В началото кокетничеше, караше го да я чака десет-петнайсет минути, но после едва успяваше да го разведри. Той се цупеше, тя се смееше: ох, Ерве, какво са десет минути закъснение пред вечността? Навеждаше се към него, докосваше лицето му с дългата си коса, той се дърпаше, засегнат. „Не съм невротик, а съм точен, подреден. Когато се прибирам вкъщи, обичам жена ми да ми поднесе уиски с три бучки лед и децата да ми разкажат как е минал денят им. Това е времето, което прекарвам с тях и искам да се възползвам максимално от него. След това вечеряме и в девет са в леглата. Ако светът върви на зле, то е защото вече няма никакъв ред. Аз искам да сложа отново света в ред.“ Първия път, когато чу това изявление, тя го изгледа развеселена, но откри, че той не се шегуваше.