Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Катрин Панкол - 2. Бавният валс на костенурките». Краткое содержание книги:
Чакаше я в дъното на бара, седнал на голям червен кожен фотьойл. Скръстил ръце на гърдите си. Тя седна до него и нежно му се усмихна.
- Стегнахте ли вече куфарите? - осведоми се закачливо.
- Да. Остана само моят, но ще ги подредя довечера, като се прибера от работа.
И я попита какво ще пие, тя разсеяно отвърна: чаша шампанско. За какво ли му е куфар, като отива само да ги закара?
- Но - подхвана тя, леко притеснена - защо ви е куфар, нали веднага се връщате?
- Напротив, ще прекарам две седмици със семейството си...
- Петнайсет дни! - възкликна Ирис. - Нали казахте...
- Нищо не съм казал, скъпа моя. Това си е ваше предположение.
- Не е вярно! Лъжете! Вие ми казахте, че...
- Не лъжа. Казах ви, че ще се върна преди тях, но не и че ще отида само да ги закарам и веднага се връщам...
Тя си наложи да не проявява огорчението си, постара се да овладее треперенето на гласа си, но беше дълбоко разочарована. Пресуши шампанското на един дъх и си поръча още една чаша.
- Много пиете, Ирис...
- Ще правя каквото искам - изръмжа тя побесняла. - Вие ме излъгахте!
- Не съм ви лъгал, измисляте си!
В гласа му звънна гневна нотка и той я изгледа вбесен. Тя се почувства като дете, което е направило голяма глупост и сега е наказано за това.
- Напротив! Вие сте лъжец! Лъжец! - кресна Ирис.
Сервитьорът, който почистваше съседната маса, им хвърли учуден поглед. Тя беше нарушила тихата благоприлична атмосфера.
- Бяхте ми обещали...
- Нищо не съм ви обещавал. Ако така ви изнася, не мога да ви спра. Нямам намерение да влизам в този глупав спор.
Тонът му беше остър, студен. Сякаш вече се беше оттеглил на острова си. Ирис грабна чашата, която сервитьорът току-що поднесе, и заби нос в нея.
- Ами аз, аз какво ще правя?
Тя питаше него, я всъщност отправяше въпроса към себе си. Аз, която очаквах с такова нетърпение да дойде август, представях си любовни нощи, целувки, вечери на открито, на терасите на ресторантите. Меден месец преди истинския, официалния. Сега меденият им месец й се виждаше доста съмнителен. Тя млъкна, изчака той да заговори. Ерве я гледаше с леко пренебрежение.
- Вие сте същинско дете, малко разглезено момиченце...
Тя за малко да му отвърне: на 47 години и половина съм, имам вече бръчки. Но се овладя.
- Ще ме чакате, нали? - заповяда той.
Тя въздъхна, допи шампанското си. Че имаше ли избор?
Марсел заведе Жозиан да се възстановява. От лъскав каталог беше избрал красив хотел в красив курорт в Тунис и сега лежеше на плажа под чадъра. Страхуваше се да не изгори и докато Жозиан се грееше на слънчевите лъчи, той размишляваше на сянка. До него, намазан с крем с максимална степен на защита и с лимо-неножълта шапка на главата, седеше Младши и гледаше морето. Опитваше се да разгадае тайната на вълните, на приливите и отливите, на слънчевото и лунното притегляне. И той не обичаше жарките лъчи, предпочиташе сянката. На залез слънце отиваше до брега и се хвърляше във водата с шум и плисък. Въртеше се, размахваше ръце като полудяла вятърна мелница и разплискваше водата, после се връщаше на пясъка и лягаше на кърпата, дишайки шумно като кит.
Жозиан го наблюдаваше с умиление.
- Много обичам да го гледам във водата... Най-вече когато лудее, защото тогава е като всяко дете на неговата възраст. Но иначе... постоянно си задавам куп въпроси. Не е нормален, Марсел, той настина не е нормален!
- Той е гений! - похвърляше Марсел. - Не сме свикнали да живеем с гении. Трябва да свикваш! На мен по ми харесва да е такъв, а не някой задръстеняк.
Марсел не спираше да мърмори, Жозиан го следеше тайно с крайчеца на окото. Той сякаш не беше тук. Прехвърляше в ума си всякакви мрачни мисли. Говореше й, но предишните трели в гласа му ги нямаше, нямаше ги любовните напеви и извивки, с които беше свикнала.
- Какво те тормози, мили мой мечо?
Той не отговори, а бръсна с длан пясъка в знак, че наистина е ядосан.
- Неприятност в работата ли имаш? Съжаляваш, че си взе почивка?
Той присви очи и се намръщи. Носът му беше изгорял и лъщеше.
- Не съжалявам, просто не мога да си поема дъх от гняв. Искам да си го изкарам на някого, да смачкам някоя гадна мокрица, след като не мога да размажа особата, за която си мисля! Ако нещата продължават така, ще изтръгна кокосовата палма, ще я изкореня, ще я превърна в метателна машина и ще замерям чак в Париж с кокосови орехи мутрата на онази, чието име дори не желая да произнеса от страх да не попаднем отново във властта на злата прокоба!
- Ядосан си на...
- Не искам да чувам името й! Не произнасяй името й, че небето ще се срути отгоре ни с гръм и мълнии!