Лъвовете на Ал-Расан

Късно по здрач ибн Хайран и хората му се промъкнаха към рибарското селце, нападнато от джадитите, и се скриха зад лодките. Трябваше да изтърпят гледката на изгорени живи и приковани на стълбове селяни, да слушат писъците им, без да се намесват. Когато нападателите извадиха манерките с вино, настроението съвсем се повиши и дойде ред на жените и момичетата.

Тогава тринайсетимата мъже от Рагоса, обзети от студена ярост, се втурнаха в селото, пренебрегвайки численото превъзходство на противника. По-късно мъжете разказваха, че ибн Хайран преминал през горящото село като мълния, покосявайки всичко по пътя си.

Всичките тридесет нападатели бяха избити.

Кралят на Халоня загина от ръката на рагоски войник преди някой да разбере кой е. Мъжете понечиха да го хвърлят в един от огньовете, но ибн Хайран го позна и ругаейки като рибар, нареди на хората си да отнесат тялото му в града. Бермудо щеше да е по-полезен жив, но и така можеше да свърши работа.

Свещеникът от Фериерес беше прикован към един от стълбовете, които сам беше наредил да забият. Не беше време за откупи и за любезности.

В Рагоса се зароди надежда, че изчезването на краля ще накара халонците да се оттеглят, но това не се случи.

Кралица Фруела, която беше настояла да тръгне с армията, пое командването на халонските войски заедно с най-големия си син Бениедо. По времето, когато стигнаха Рагоса, бяха заловили множество бягащи селяни и рибари, но не ги убиха веднага. Осакатяваха ги един по един пред очите на обсадения град, по изгрев и по залез, докато джадитите отправяха молитвите си към своя бог на светлината.

След четири такива дни цар Бадир реши да провеси тялото на крал Бермудо на градските стени. Негов пратеник възвести, че ако мъченията пред стените не спрат, тялото на халонския крал ще бъде подложено на осквернение и поругание. Кралица Фруела, пламтяща от праведен гняв, искаше да продължи, но младият крал, синът й, успя да се наложи. Всички пленници извън града още на другата сутрин бяха убити без церемонии. Тялото на Бермудо беше изгорено в Рагоса. Джадитите, които наблюдаваха дима на погребалната клада, се утешаваха, че кралят им е загинал в битка с неверниците и душата му вече е при бога, окъпана в светлината му.

Такова начало на обсадата ясно показваше, че капитулацията е невъзможна. Ако градът паднеше, никой от жителите му нямаше да остане жив. Това донякъде улесняваше живота на хората вътре. Нямаше никаква надежда за оцеляване, която да им отвлича вниманието.

Ибн Хайран беше предсказал донякъде такова развитие.

— Ако вече няма надежда — каза той на Мазур бен Аврен сутринта, когато двамата с Джехане се върнаха в Рагоса — направете всичко възможно да се предадете на Валедо.