Лъвовете на Ал-Расан

Министърът му бен Аврен направи същото, без да си даде труд да скрие гримасата на болка. Лично за него отказът на царя от северняшката мебелировка беше съвсем излишен жест. Всеки път, когато се отпускаше на възглавниците, това му се удаваше с все по-голям труд.

Бадир, който го наблюдаваше, изглеждаше развеселен.

— Ти си по-млад от мене, приятелю, но си се размекнал. Как може да се случи подобно нещо по време на блокада?

Мазур се намръщи и се намести по-удобно.

— Нещо… ме мушка в хълбока, ваше величество. Когато дъждовете отминат, ще ми олекне.

— Дъждовете са полезно нещо. Онези отвън сигурно са подгизнали в палатките си.

— Надявам се — каза министърът. Носеха се слухове, че в халонския лагер имало епидемия.

Той вдигна ръка и най-близкият слуга тутакси му поднесе чаша вино. Бен Аврен беше безкрайно признателен, че в отричането на всичко, идещо от север, царят не е стигнал дотам да забрани джадитското вино. Той вдигна чашата си, опитвайки се все още да се намести удобно. Двамата помълчаха известно време.

Тази есен дъждовете бяха започнали по-рано от обикновено. Рагоса беше под обсада от началото на лятото и все още не се предаваше, а и стените бяха непокътнати. При сегашните обстоятелства това беше истинско постижение.

Валедийската армия беше превзела Фезана в средата на лятото, а според последните сведения, пратени с пощенски гълъб, кралят на Руенда беше пробил стените на Салос при устието на Таварес и беше изклал всички мъже в града, годни да носят оръжие. Жените и децата бяха изгорени живи в името на Джад, но самият град не беше пострадал. Крал Санчес явно възнамеряваше да презимува там. Това беше лош знак.

Валедийската армия, която се оказа по-дръзка, вече се придвижваше на югоизток през хълмовете към Лонза. Родриго Белмонте, бивш капитан от армията на Бадир, явно не смяташе да се задоволи с превземането на един-единствен по-голям град преди началото на зимата.

Ако успееше да устои до снеговете, Рагоса можеше да оцелее. От Маджрити още нямаше никакви вести. Там изчакваха. Тази есен всички в Ал-Расан чакаха — джадити, ашарити, киндати. Ако племената преминеха проливите, всичко на полуострова щеше да се промени.

Всъщност вече се беше променило и двамата го знаеха. С града, който бяха построили заедно — малък отблясък от някогашната слава и великолепие на Силвенес — вече беше свършено. Беше дошъл краят на краткия му разцвет. Както и да свършеше това нашествие, градът на слоновата кост и музиката вече беше в миналото.

Халонците или муардите. От едната страна ги чакаха пожарища — а от другата?

Беше много късно. Навън валеше и дъждът барабанеше по прозорците и шумолеше в листата на дърветата.

Двамата мъже продължаваха да поддържат този стар навик — да пият заедно по една последна чаша вино. Силата и постоянството на тяхното приятелство се чувстваше еднакво и в думите, и в мълчанието им.