Кралят

Докато се опитваше да си представи всички възможни сценарии, в които той…

– Сред тях имало ли е някоя от жените, които…

– Да. Дълго време не продавах проститутка, преди да съм я имал.

Докато стомахът на Селена се свиваше, сякаш всеки момент ще повърне, тя можеше просто да се взира в него.

– Имаш право – чу се да казва. – Наистина не те познавам.

– Господи, Селена… толкова съжалявам… изобщо не трябваше да бъда с теб. Не защото не те желаех, а понеже… ами понеже знаех каква ще бъде реакцията ти, ако ти кажа истината. И всъщност снощи дойдох именно заради това – за да се опитам да ти обясня, но после…

Селена зарови лице в ръцете си; образи, в които той я целуваше, милваше, любеше, се посипаха като удари отгоре ѝ.

– Мисля, че ще повърна.

– Не те виня – мрачно каза той.

И все пак нямаше смисъл да се мъчи да промени действителността в опит да си възвърне целомъдрието, което бе изгубила по собствено желание.

– Аз те съблазних. – Тя свали ръце. – Сама поисках онова, което получих.

– Не, отговорността е единствено моя…

– Спри, просто спри.

– Окей. Съжалявам.

Също като нея. Защото горчивата истина беше, че ѝ бе доставило удоволствие да бъде с него. Всъщност докато се случваше, то бе същински рай. За съжаление, тази илюзия бе също толкова преходна, колкото и самият акт и сега, когато той бе свършил, насладата сякаш никога не я бе имало.

– Селена, каквото и да си мислиш, можеш да го изречеш…

– Ще ми се да се бях родила в друг живот – избъбри тя на един дъх. – Бих искала просто да се влюбя в някой неженен мъж и заедно да открием скромното си място в живота. Не мисля, че бих искала нещо такова, колкото и малко да се случи между нас.

– Това все още може да се случи. – Гласът му беше съвършено безизразен. – Все още може да стане – всеки мъж би те поискал.

А, да… само че имаше един-единствен мъж, когото тя искаше. А и дори Трез да беше светец (какъвто очевидно не беше), нейните дни си оставаха преброени.

– Всичко е наред. – Бореше се да преглътне сълзите си… и успя. Та нали много скоро щеше да остане сама. – Нещата са такива, каквито са. Много отдавна разбрах, че не можеш да преговаряш със съдбата.

Възцари се мълчание, което сякаш никога нямаше да свърши.

– Не я обичам – наруши го най-сетне Трез. – Не съм сигурен защо имам чувството, че трябва да го кажа, но е така.

– Онази, за която ще се обвържеш? Да, вече ми го каза. – Тя го погледна и видя сведената му глава, скръбта, която се излъчваше от него. – А най-голямата ирония е, че двамата с теб всъщност не сме чак толкова различни.

Очите му се вдигнаха към нейните и тя сви рамене.

– Аз също нямам никаква власт над съдбата си. Трагедията е, че някои неща ни следват като сенки – те са с нас, където и да отидем.

– Аха. Просто никога досега не ме е било грижа. Докато не те срещнах.

Селена си помисли за гробището на Светилището, за сестрите си, на които бе отреден кратък живот и които бяха обречени да издъхнат в затвора на собствените си тела. А после си спомни усещането от това, как той се движи в нея, течната топлина, разляла се по мускулите и костите ѝ.