Кралят

Асейл вдигна очи към нощното небе. Снежната буря бе отминала и сега лениви облаци премрежваха лицето на луната. Надяваше се да продължават все така – изобщо не се нуждаеха от повече светлина, макар че иначе мястото бе достатъчно усамотено: откъснато, скрито в един завой на брега, с гора, която стигаше почти до замръзналите води на реката. Освен това пътят, водещ дотук, бе тесен и неравен и дори джипът едва успяваше да се справи с него…

– Тревожа се за теб.

Асейл хвърли свиреп поглед през рамо.

– Моля?

– Не спиш.

– Не съм уморен.

– Вземаш твърде много кокаин.

Асейл пак се обърна напред; още една причина да се моли онези, които чакаха, да се появят по-скоро.

– Не се тревожи, братовчеде.

– Знаеш ли дали са стигнали до целта си?

Толкова време беше минало, откакто Ерик се бе интересувал от някого, че Асейл бе принуден отново да се обърне към него. Първият му порив бе да сложи край на тези въпроси, но искрената загриженост върху суровото лице насреща му го спря.

Вместо това той отново се загледа в ленивите ледени води.

– Не, не знам.

– Ще ѝ се обадиш ли?

– Не.

– Нито дори за да се увериш, че са в безопасност?

– Тя не го иска. – А причината да са тук сега бе доказателство за това, колко основателно бе решението ѝ да го напусне. – Окончателна раздяла.

Дори той чу колко кухо прозвуча гласът му.

Господи, как му се искаше никога да не беше срещал тази жена…

В първите мигове звукът не можеше да бъде отличен от останалите нощни шумове, ала бързо се усили – идваше отляво и вероятно бе знак, че чакането им е на път да свърши.

Рибарската лодка, която се показа иззад завоя, се носеше нис­ко по реката, като листо, и бе почти толкова тиха. Точно както се бяха уговорили, в нея имаше трима мъже; и тримата – облечени в черно, и тримата – потопили въдици във водата, сякаш просто се опитваха да си хванат нещо за вечеря.

Спряха с кърмата напред.

– Уловихте ли нещо? – попита Асейл, както му беше казано да стори.

– Три пъстърви.

– Аз хапнах две снощи.

– Аз искам още една.

Асейл кимна, свали пистолета си и пристъпи напред. От този миг нататък всичко се разви безмълвно и светкавично: един брезент беше вдигнат и четири сака преминаха от лодката в ръцете на Асейл, а оттам – у Ерик, който ги преметна през раменете си. В замяна Асейл подаде на тримата новодошли черно металическо куфарче.

Най-високият от мъжете въведе кода, който му бяха дали, отвори капака, провери пачките вътре и кимна.

Бързо ръкостискане, а после Асейл и Ерик се оттеглиха между дърветата. Саковете отидоха на задната седалка с Ерик до тях, Асейл се настани на мястото до шофьора.

Докато се отдалечаваха, подскачайки по изровените коловози, прозорците бяха открехнати, за да доловят всеки звук или миризма.