Кралят

Той се обърна… и щом я видя, се намръщи.

– Какво? – Бет сложи ръка върху корема си. – Какво…

– Нищо – отвърна той и чукна дървената лъжица в ръба на голямата стоманена тенджера. – Искаш ли пилешка супа?

– О, да, звучи чудесно. – Бет се покачи на един от високите столове. – И може би малко хляб…

Фриц се материализира до лакътя ѝ с багета и чиния с масло.

– За вас, господарке.

Бет се засмя.

– Откъде разбра?

Рот се настани на стола до нея, а Джордж седна между двамата.

– Казах му да е готов.

Ай Ем плъзна димяща купичка със супа пред нея.

– Да ти е вкусно.

– И на него ли каза да е готов?

– Да, сянката може и да беше част от плана.

Бет взе лъжицата, която Фриц ѝ подаде, и загреба от супата, като прекрасно си даваше сметка, че и тримата мъже са приковали погледи в нея… Рот – толкова настойчиво, сякаш изведнъж си беше възвърнал зрението.

– Мммм – каза тя… и наистина го мислеше. Супата беше съвършена – простичка, лека и топла, топла, топла.

Може би бе просто защото беше преминала през периода си на нужда и не беше яла от… колко време?

– Е, какво става в билярдната? – попита, за да отвлече вниманието на мъжете от себе си.

– Оправят след мен.

Бет потръпна.

– А.

Рот намери опипом багетата, отчупи твърдото крайче и го остави настрани. Парченцето, което откъсна след това за нея, беше меко в средата и хрупкаво отвън… а маслото, с което го намаза, бе чисто, без сол.

Пасваше си страхотно със супата.

– Искате ли нещо за пиене? – попита Фриц.

– Вино? – предложи Ай Ем, но бързо се поправи: – Не, не вино. Мляко. Нуждаеш се от калций.

– Добра идея – присъедини се Рот и кимна на Фриц. – Нека бъде пълно…

– Не, не, от него ще ми се повдигне. – В миг и тримата се заковаха на място. – Както ставаше и преди… е, всичко това. Но обезмаслено ми звучи добре.

Продължиха в същия дух – тримата мъже ѝ прислужваха. Още супа? Ай Ем начаса ѝ напълни купичката. Още хляб и масло? Съпругът ѝ се зае. Още мляко? Икономът се втурна към хладилника.

Да бъде заобиколена от всички тези обикновени, ежедневни неща, наистина ѝ помогна да се успокои. Ала чувстваше, че трябва да изясни нещо, преди да са я натъпкали с храна до пръс­ване.

– Момчета, наистина оценявам всичко това, но дори не знаем дали наистина съм брем…

Не можа да довърши мисълта, камо ли изречението си.

Изведнъж стомахът ѝ се сви и всичко, което бе погълнала току-що, се изстреля към аварийния изход.

Едва успя да се добере до тоалетната за прислугата навреме.

Да, всичко излезе навън – супа, хляб, мляко. А после, макар да бе готова да се закълне, че е изпразнила не само стомаха, но и гърдите си, напъните продължиха и тя остана превита одве над тоалетната чиния, докато очите ѝ се насълзиха, а гърлото я заболя, сякаш беше издрано с нокти.

– Здрасти. Как сме?

Беше доктор Джейн, разбира се.