Стъклените книги на крадците на сънища
- Автор: Далквист Гордон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Панева
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Стъклените книги на крадците на сънища». Краткое содержание книги:
Трима невероятни, но въпреки това изключителни герои случайно са въвлечени в дяволските машинации на група, решила да пороби хиляди чрез дяволски „Процес“: Госпожица Темпъл е смела млада дама на букли, която иска само да разбере защо любимият й Роже се отказва от годежа им… Кардинал Чан е нает да убие човек, но след като го намира мъртъв, решава да разбере кой го е изпреварил и защо… А доктор Свенсон е придружител на един разпуснат принц, който се замесва с изключително неприятни хора… Приключение като никое друго в тайнствен град, в който са били малцина и в което участват героиня и двама герои, които никога няма да забравите.
Мислите му бяха прекъснати от гласа на Д’Орканч, който проехтя от залата към сбралата се горе тълпа:
— Не се тревожете! Враговете ни са много и отчаяни, пратили са този убиец да прекъсне работата ни. Но работата не бе спряна! Самите небеса не биха могли да попречат на делата ни! Вижте какво става пред очите ви! Вижте трансформацията!
Чан спря на стълбите, умът му се върна на лицето и ръката на Анжелик. Погледна надолу към виещите се метални дълбини на кулата и чу отвън, като полъх на вятър, как публиката в килиите ахна удивено.
— Виждате ли? — продължи графът. — Тя е жива! Тя ходи. И виждате сами… изключителните й сили…
Тълпата отново ахна — съскащ шепот, прорязан от няколко възклицания — от страх или радост не можеше да се прецени. Отново ахване. Какво ставаше? Сълзите за Анжелик все още пареха лицето му, но не можеше да спре. Наведе се към един наблюдателен отвор и отмести капачето. Беше нелепо да се бави — враговете му всеки момент щяха да се съберат горе, но все пак трябваше да разбере… беше ли жива? Беше ли още човек?
Не я виждаше — сигурно бе прекалено близо до основата на кулата, но виждаше Д’Орканч. Графът се бе обърнал натам, където трябваше да е Анжелик, и беше пристъпил към втората маса и другата кутия с ръчки и стопове. За всяка маса с черни маркучи бе закачена по една такава кутия и Чан осъзна, че и другите две жени ще бъдат преобразени. Погледна неподвижното тяло на третата маса и сърцето му се сви, като си помисли за Маргарет Хук, наранена и горда, как се мята в агония, докато плътта й се стопява на стъкло. Дали сама бе избрала тази съдба, или просто се бе предала на Д’Орканч от отчаяна амбиция, повярвала заради първите трошици власт, които й бе подхвърлил, че неговите цели са в неин интерес?
Тълпата отново ахна и Чан усети как коленете му омекват, хвана се за парапета, за да не падне. Умът му се завъртя така, сякаш някой го бе ритнал в главата, после моментът на гадене отмина и той усети, че се движи — но това бе движение на ума, бързо неумолимо втурване, сякаш насън, през различни сцени една след друга — стая, улица, легло, оживен площад. След това инерцията на мисълта отслабна и се установи на един ясен миг: граф Д’Орканч стои на прага в коженото си палто, облечената му в ръкавица ръка протяга правоъгълник от синьо стъкло. Чан усети как собствената му ръка се протяга към графа, въпреки че знаеше, че се е вкопчила в металното перило, и видя как докосва стъклото — малките деликатни пръсти, които познаваше толкова добре — и усети внезапна еротична тръпка, когато той — когато тя — беше повлечена от спомена, задържан в стъклото, надигащата се невъзможно истинска стимулация, неустоима като опиум и също толкова пристрастяваща, а после бързо и жестоко му бе отнета, преди да успее да разбере чий сладостен спомен е видял и дори какви са били обстоятелствата. Графът прибра картата в палтото си и се усмихна. Това е било запознаването на негодника с Анжелик, Чан го знаеше, и сега Анжелик по някакъв начин прожектираше този интимен момент в ума и тялото на всички в радиус от стотина метра.
Образът напусна ума му с друг спазъм на замайване и той внезапно се почувства празен и жестоко, жестоко сам — ненадейното й присъствие в ума му приличаше на грубо проникване, но когато тя се дръпна, част от него искаше още — защото това бе тя и той усещаше, че това е тя. Анжелик, с която толкова време бе мечтал за такава невъзможна близост. Пребори се с импулса да се върне, да се хвърли в прегръдката на любовта и смъртта. Част от ума му настояваше, че нито едно от двете няма значение, стига да идва от нея.
— Сами усещате силата й! Преживявате истината!
Гласът на графа развали заклинанието. Чан тръсна глава и забърза нагоре.
Стържещият вой отново се надигна и се извиси. Граф Д’Орканч се бе преместил на следващата жена, госпожица Пул, и дърпаше лостовете, за да започне нейната метаморфоза. Шумът на пищящите машини се допълваше от виковете от публиката, защото сега, когато знаеха какво ще видят, те бяха по-склонни да изразяват насърчаването и удоволствието си. Но Чан бе връхлетян от образа на извития гръб на жената, като пръчка, която е огъната до предела си, преди да се строши, и тичаше далеч от тяхното одобрение, все едно бягаше от самия ад.