Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
— Кажи му де!
Тайни облиза устни, погледна срамливо като булка безизразния сиволик Гъми и пак не можа да каже нищо.
— Добре, аз ще ти кажа — рече Шефа. — Гъми Ларсън ще строи моята болница. Тайни постигна това, за което толкова драскаше, и така всички са доволни.
— Чудесно — казах.
— Да, всички са доволни — продължи Шефа. — Освен мене. Освен мене — повтори той и се тупна по гърдите. — Защото аз казвах на Тайни: не и не. Не искам да имам работа с Ларсън. Защото не пуснах Ларсън да прекрачи тоя праг, когато Тайни ми го домъкна. Защото отдавна трябваше да съм го изгонил от нашия щат. А къде е той сега? Къде е той сега?
Погледнах Гъми Ларсън, чието сиво лице беше непроницаемо. На времето, когато се запознах с Гъми Ларсън, той държеше игрален дом и полицаите му бяха хвърлили голям бой. Навярно не им беше дал полагаемото им се. Така го бяха обработили, че лицето му бе заприличало на суров шницел. Но после то се оправи. Той знаеше, че ще се оправи, и беше приел побоя, без да си отвори устата, защото държиш ли си устата затворена, това винаги ще ти донесе нещо. И в края на краищата му беше донесло. Сега той беше богат предприемач, а не съдържател на игрален дом. Беше богат предприемач, защото си бе създал необходимите връзки в градската управа и защото знаеше да си държи устата затворена. И ето че сега той приемаше търпеливо всичко, с което Шефа го замеряше. Защото това носеше. А Гъми имаше верен инстинкт за всякакви сделки.
— Аз ще ти кажа къде е — продължи Шефа. — Погледни, ето го. Стои в моя кабинет, представи си. Понарадвай му се. Я го виж какъв е хубавец. Знаеш ли какво направи той? Току-що продаде най-добрия си приятел. Продаде Макмърфи.
Човек би рекъл, че Ларсън стои в черква и чака благословия — толкова спокойно бе лицето му.
— Но това е дребна работа. То нищо не значи. Поне за Гъми.
Гъми не трепваше.
— Да, това нищо не значи за Гъми. Цялата разлика между Гъми и Юда Искариотски е, че Гъми ще получи печалба от своите трийсет сребърника. О, той е готов да продаде всекиго. Продаде най-добрия си приятел, а аз… аз… — той се тупна силно в гърдите, които отекнаха като празна бъчва — а аз трябва да купувам, тези песоглавци ме принуждават да купувам.
Млъкна, изгледа свирепо Гъми и посегна към бутилката. Наля си доволно и добави малко вода. Не си направи труда да слага лед. Очевидно се ограничаваше с най-необходимото. След малко и водата щеше да стане излишна.
От своите трезви и победни висоти, изпълнен с увереност, която произтича от точното познаване на цената на всяко нещо на тоя свят, Гъми наблюдаваше фигурата на канапето и когато каната пак биде оставена на пода, каза:
— Ако всичко вече е уредено, губернаторе, мисля, че е време да си вървя.
— Да — отвърна Шефа, — да, всичко е уредено. — И стъпи на пода по чорапи. — Но… — Той се изправи и стиснал в ръце чашата, отърси се като пес, та част от уискито се разля. — Запомни какво ще ти кажа! — Той издаде напред глава и тръгна по килима към Ларсън.
Тайни Дъфи не стоеше съвсем на пътя му, но или не успя да се отдръпне достатъчно, или не направи това достатъчно живо. Във всеки случай, като минаваше покрай него, Шефа едва не го бутна, а може би го и бутна. И в същия миг, без дори да погледне в целта, Шефа лисна чашата право в лицето на Дъфи. И почти едновременно е това я пусна на пода. Тя подскочи на килима, но не се счупи.
Видях лицето на Дъфи в момента, когато уискито се разля по него — изненадана, тлъста муцуна, която ми напомни онзи отдавнашен ден, в който на митинга в Ъптон Шефа подгони Дъфи по края на трибуната и той тупна долу. Сега изненадата отстъпи място на искрица озлобление и миг след това — на смирено обидено изражение и жален хленч:
— Защо направи това, Шефе? Защо направи това?
Шефа, който вече го беше отминал, се обърна при тези думи, погледна Дъфи и каза:
— Отдавна трябваше да го направя. Да, много отдавна.
После се приближи до Ларсън, който вече си беше взел палтото и шапката и чакаше най-невъзмутимо да се успокои атмосферата. Застана пред Ларсън, почти долепил тялото си до неговото. После го хвана за реверите и навря почервенялото си лице в неговата сива физиономия.
— Уредено е — каза Шефа, — да, уредено е, но ти… посмей само да пропуснеш макар и един райбер на някой прозорец или парче желязо в арматурата, посмей да сложиш макар и лъжичка излишен пясък или да спестиш парченце мрамор, жив ще те одера, да знаеш. Аз тебе… — Без да пуска реверите му, той разпери широко ръце. Закопчаното копче на Ларсъновото сако отхвръкна и тракна лекичко чак пред камината. — Защото тя е моя — продължи Шефа. — Ти разбираш ли, това е моята болница! Моята!