Върховният повелител

— Това ако не е съдба. Непрекъснато се натъкваме един на друг.

За него беше същинско удоволствие да види как подскача. Когато го видя, тя въздъхна с облекчение.

— Сери. – Жената неодобрително поклати глава. – Не е за препоръчване да се промъкваш така към магьосник.

— Така ли?

— Да.

— И ти ли дойде да гледаш представлението?

Тя се усмихна накриво.

— Точно така. Ще се присъединиш ли към мен?

Той кимна. Даде сигнал на Гол и приклекна до друг пън и се огледа внимателно. Гледката накара сърцето му да се свие.

Вратите на Университета бяха затворени, а на стълбището стояха Сония и Акарин. Тримата ичани се намираха на по-малко от сто крачки и напредваха уверено.

— Ти и приятелите ти сте се справили добре – промърмори Савара, – ако само това е останало от съюзниците на Карико. Може би все пак имате някакъв шанс.

Сери се усмихна мрачно.

— Може и да имаме. Ще видим.

Сония примигна, когато в съзнанието й се появи образ на тях двамата с Акарин, гледани отгоре. Човекът, който ги наблюдаваше, сигурно се намираше на покрива на Университета.

Тя улови присъствието на Болкан, но без чувства или емоции.

— Щом ние го усещаме, значи го усещат и ичаните.

— Да – отвърна Акарин. – Блокирай образите, само ще отвличат вниманието ти.

— Но той може да ни предупреди, ако ичаните опитат някакъв номер.

— Както и да предупреди ичаните за някой наш.

— О! Не можеш ли да кажеш на Болкан да спре?

— Не. Гилдията трябва да види това. Могат да научат...

— Акарин.

Гласът на Карико отекна над околността.

— Карико – отвърна Акарин.

— Виждам, че си довел ученичката си. Смяташ ли да я замениш за живота си?

Когато магьосникът-ичани я погледна, Сония усети ледени тръпки по гърба си. Тя отвърна на погледа му и той се усмихна злобно.

— Може да реша да я запазя – продължи Карико. – Никога не ми е допадал вкусът на брат ми към робите, но пък той ми показа, че магьосниците от Гилдията могат да бъдат изненадващо забавни.

Акарин започна бавно да слиза по стълбите. Сония го последва, като внимаваше да не излиза извън слетия им щит.

— Дакова сбърка, като ме запази – каза Акарин, – но пък той винаги е правел глупави грешки. Толкова сила и никакво разбиране за политика и стратегия. Нищо чудно, че е станал ичани – и затова е решил да ме задържи за себе си.

Карико присви очи.

— Така ли? Не мисля. Щом си толкова велик стратег, защо си тук? Сигурно знаеш, че не можеш да спечелиш.

— Дали? Огледай се, Карико. Къде са ти съюзниците?

Когато Акарин и Сония слязоха от стълбището, Карико спря.

Намираше се на двайсетина крачки от тях.

— Мъртви, предполагам. Ти си ги избил.

— Някои от тях.

— Значи си изтощен. – Карико погледна другарите си, после отново се извърна към Акарин. – Какъв прекрасен начин да сложим край на нашия киралийски поход. Аз ще отмъстя за смъртта на брат ми, а в мое лице Сачака ще отмъсти за всичко, което й причини Киралия след края на войната.