Фурията на капитана
- Автор: Батчер Джим
- Серия: Кодексът Алера #4
- Язык: болгарский
- Год: @Читанка
- Переводчик: Пламен Панайотов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Фурията на капитана». Краткое содержание книги:
Шулц махна с ръка към руините и изтощените хора.
— И да зарежем всичко това?
По стените и близките руини веднага прозвучаха звуци на прикрито разочарование и отвращение.
Шулц разбра какво прави Тави и го подкрепи, за да може поне частично да освободи хората от натрупаното напрежение. Това беше разумна мисъл за мъж на неговата възраст, в края на труден ден, и Тави кимна одобрително.
— Да, центурион. Скоро ще получите заповед за потегляне.
— Да, сър — отговори Шулц и отдаде чест.
Звук на стъпки приближи и Шулц отстъпи назад, за да даде път на компания, състояща се от Антилус Красус и няколко рицари на земя, както и жилавата фигура на Валиар Маркус.
— Шулц? — гневно се обърна Красус към него. — Измъкна ме от съвещание. Това е повече от достатъчно. И кой, враните да ви вземат, ти е позволил да палиш…
Красус замръзна като вкопан, достигайки до мястото, осветено от факела, очите му се разшириха, когато разпозна Тави и Ерен. Устата му се отвори в нямо възклицание, но Красус веднага стисна устни и кимна късо на Тави.
— Центурион, самоличността му потвърдена ли е?
— Не, сър — отговори Шулц. — Трибун Фос изказва уважението си и помоли да предам, че той, мамка му, е твърде зает, за да се носи из лагера за щяло и нещяло.
— Днес това наистина е така — въздъхна Красус.
Тави слезе на земята и, като хвана канчето с лявата ръка, тихо зачака.
Красус се увери, че рицарите на дърво го прикриват, и приближи към Тави, протягайки дясната си ръка. Мъжете се ръкуваха.
— Твоето име? — попита Красус.
Светът на Тави замръзна за миг.
Всеки детайл се виждаше кристално ясно: миризмата на димящата факла на Ерен, стърженето на легионерските брони по стените, отблясъците на факлите по нащърбените брони.
Част от косата на Красус беше изгорена, превръщайки се в четина, алените камъни в дръжката на кинжала — канимски, съдейки по размерите, блестяха в пурпурна светлина. Луната и звездите замряха за миг, спрели напълно, и Тави остана сам в цялата вселена в обществото на един-единствен факт.
Той беше преживял по-голямата част от живота си в лъжи и полуистини.
От този момент, от това поемане на дъх, всичко ще бъде различно.
— През по-голямата част от живота си — каза той тихо — аз бях известен като Тави от Бърнардхолт от долината Калдерон в Рива. После Тави Патронус Гай и Тави курсора. По времето, когато се запознахме, Красус, ме наричаха Руфус Сципио, трети подтрибун, а по-късно — капитан на Първи алерански.
Хълмът и руините бяха потънали в абсолютно безмълвие.
Гласът на Тави настойчиво и уверено се разнасяше в тишината, карайки го да се усъмни, че това е неговият глас.
— Но аз — продължи той и повиши глас толкова, че той звънко отскочи от стените и камъните — съм Гай Октавиан, син на Гай Септимус, синът на Гай Секстус, Първи лорд на Алера.
И в мига, когато това име прогърмя във вечерния въздух, небето се озари с алена светлина.
Тави не беше сигурен какво се случи, но сиянието се появи точно зад него, на юг, озарявайки южното небе, сякаш той беше накарал слънцето да се върне от нощното си пътуване, за да обяви неговото присъствие.
Светлина обля руините, разкривайки изтощените, изтерзани лица на легионерите, покрити с мръсотия и кръв. Сянката, хвърлена от него, покри Валиар Маркус, Красус и рицарите, които ги придружаваха.
И освети втора голяма група от хора, приближаваща от руините, състояща се от няколко облечени в броня легионери от Сенатската гвардия, капитан Налус, повечето от неговите старши офицери и сенатор Гунтус Арнос, както и неговите сингулари и приближени.
Красус, който почувства с помощта на водната магия, че всичко казано е истина, от шок стана изцяло бял и стисна пръстите на Тави до болка.
Миг по-късно младият трибун падна на едно коляно, след което рицарите му, Първото копие, а след това и целия Първи алерански последваха примера му. Стърженето и грохотът на оръжията и броните приличаха на рева на прибой по скалист бряг.
Сенаторът шокиращо ги гледаше с увиснала челюст. Подгъвът на сенаторските му одежди падна от изтръпналите му пръсти и се приземи в калта, където веднага се оцапа с кръв.
— Аз съм принцепс Гай Октавиан — каза Тави със смразяващ, силен глас — и съм тук, за да обвиня в предателство един мръсен слайв.
Докато Тави говореше, от земята се надигна тътен, толкова нисък, че зъбите изтръпнаха, а земята започна да трепери. Сърцето на Тави изскочи и той едва не се втурна след него, за да се скрие в най-близката оцеляла арка от възможното падане на каменната стена.